Втурнала се Теодора на любимия си кон – буен, черен жребец, когото нарекла Черен Огън и с високо вдигнат меч се врязала в редиците на вражеските войски, които се сражавали с гвардията на Владетелката в самата столица. Великата Победа на младия Владетел не била достатъчна, за да задържи за дълго войските на съюзените страни, съседни на Валхуните.
Теодора се врязала във вражеските редици и се била като буен вихър, а конят и ^ танцувал в битката и трошел черепите на враговете и^ с подкованите си копита. Мечът, на който кръвта не съхнела, се носел като вятъра и посичал в бурния си полет телата на войниците на съюзените държави. Гвардията на Владетелката се втурнала да защитава младата девойка, защото майка и^ им наредила така и те я изоставили, за да защитят дъщеря и^. Владетелката умряла от вражески меч, който отсякъл главата и^, но болка тя не изпитала, защото гледала дъщеря си и не усещала нищо друго освен щастие.
Начело с Теодора, която проявила безумна храброст, гвардията на Владетелката прекършила и съкрушила армията на нашествениците, която нямала път назад, защото войниците били подпалили къщите, когато настъпвали. Теодора посякла всички, които попадали на пътя и^ с безмилостна усмивка на устните си. Валхуните не взимали пленници.
Накрая останал само пълководецът на обединената армия – висш офицер, защото никой крал не би се съгласил друг да предвожда армията му. Тя наредила да го хванат и да го накарат да коленичи пред нея, след което с добре премерен удар отсякла главата му. От нея тя наредила да направят чаша, а от кръвта, която плиснала по нея, тя не почистила, за да видят всички позора на победения и^ противник. Тя наредила да разкъсат тялото на офицера, да хвърлят червата му на кучетата, да набодат сърцето му – още топло и биещо – на шиш, да разхвърлят крайниците му по четирите краища на столицата на валхуните, белия му дроб тя раздала на воините си, а черния дроб изяла сама – там, пред всички.
Дори валхуните застинали от ужас. Те – страшните воини, пред които треперели всички страни, не били виждали такова нещо. От този момент нататък Теодора била наречена Кървавата.
Кървавата Теодора спечелила първата си битка, ала войната все още била далече от края си. Въпреки, че славата и^ се разнесла надлъж и нашир, две трети от страната на валхуните оставали завзети от войските на нашествениците, които нямали чет. Тя знаела, че с останалите и^ воини не ще успее да отмъсти на враговете си, затова обърнала взор на север – там, където някога се отеглили еленовите бойци.
– Елате с мен, братя и нека пометем като степен пожар редиците на враговете ни, тези, които опустошиха земите на сърцата ни, тези, които нямат чест. Нека бъдем вятъра, който ще разпали пожара! – Гласът на Теодора, наречена Кървавата, бил спокоен и уверен, но пламтял от омраза към всичко. – Вие се заклехте с оброк на баща ми, закълнете се сега на мен. Аз ще върна честта ви и не ще я взема никога повече.
– Никога повече. – Разнесъл се стонът на еленовите бойци, на Синовете на Владетеля.
– Никога повече – сякаш прошепнал вятърът.
Воините паднали до един на колене пред нея, срязали левите си ръце с бойните си
ножове и рекли като един:
– Не един, два оброка дадохме на Владетеля на валхуните: веднъж към него и веднъж към това, което трябва да бъде. Сега даваме оброк към теб и към това, което ще бъде. Живеем с твоя живот, умираме с твоята смърт. Твоята болка е и наша болка, твоята скръб е и наша скръб, нашите оръжия са твои.
– Станете, братя мои. – Призовала ги Теодора. – От днес ще се наричате не Синове на Владетеля или еленови бойци; от днес ще се наричате Синове на Вятъра. Елате, братя мои, да полетим заедно и да мъстим. Да мъстим!
И станали известни Синовете на Вятъра и тяхната предводителка, Кървавата Теодора повела бурята срещу войските на враговете си.
Дванадесет години тя се била с нашествениците. Нейните мрачни рейдове срещу техните редици станали известни като Ноктите на Кървавата. Смърт и Ужас сеела тя, където се появявала и буря пожънвала. Главите на вражеските военачалници висяли, окачени на коня и^ и тя давала на Черен Огън и на неговите синове да пият от кръвта на враговете. Мрачни и кървави били тези дванадесет години за народите на съюзените държави... както и за народа на валхуните. Дванадесет години непрестанна война, двана-десет години, в които Синовете на Вятъра връхлитали и ожънвали враговете си, макар винаги да били превъзхождани в чет, дванадесет години на мрак. Кървавата Теодора била ненаситна. Тя изтласкала нашествениците далеч назад, извън границите на страната на валхуните, но продължила да се бори срещу тях и им нанасяла удар след удар, всеки по – кървава, страшен и безмилостен от следващия. Ако в началото тя била стомана, в края тя била като гранит. Нямала милост.
И задействали своя коварен план, враговете и^ и пратили войска, която да я залови, докато е на стан край руините на бившата столица на валхуните. Войските и^ били обкръжени от засада, но били готови да умрат до последния човек. Кървавата Теодора поискала преговори и пленила пратеника, който и^ пратили. Този пратеник се оказал принца на втората по – големина страна в съюза на съседите. Той бил с руси коси, сини очи и имал нежния поглед на брат и^. Теодора не могла да вдигне ръка и го пуснала да си върви, след което повела последния си щурм. Въпреки нечуваната ^ храброст, тя можела да загине, ако не бил онзи момък, който възспрял стрелците си и пратил хората си да я пленят. Синовете на вятъра се разбили като вълни в камък в редиците на обкръжилите ги войски. Теодора, която била начело на тях, попаднала в плен.
Кралете на съюзените държави поискали главата и^, набучена на копие, но принцът не можел да се съгласи. Той предложил единствения изход този страшен плен на всява-щата ужас у враговете си Теодора. Предложил и^ женитба и тя приела. Защото влюбени били двамата, влюбени от мига, в който се видели.
Тяхната сватба възвърнала мира на народа на валхуните и народите на съюзените държави. Любовта грейнала като златно слънце над тях и изглеждало, че кървавата лудост изоставила Теодора.
Изминали дванадесет щастливи години. Дванадесет години, в които прякорът на Теодора се превърнал от Теодора, Кървавата, в Теодора, Щедрата. Тя донесла мир и щастие на двата народа, които управлявала заедно със съпруга си. Живели щастливо в градините на сърцето, докато един ден тя не открила гроба на брат си.
Там, полузарита от навяната от вятъра пръст, лежала златната стрела, която Теодора си отнесла от тялото му. На шестата година от битките, тя се била върнала и я оставила на това място, за да пази шаранът духа на починалия и^ брат. Валхуните вярвали в мъдростта на реките и езерата и образът на рибата бил свещен за тях.
Теодора взела и почистила златното острие на стрелата. Формата на главата на шарана и^ се струвала позната.
Тя изтичала и погледнала знамето на страната на нейния принц, сега крал и цар – крал на неговата страна и цар на нейната, така както тя била царица на своя и кралица на неговия народ.
Знамето било зелено, със златната глава на шарана в средата му. Глава, леко повдигната нагоре, с разтворена уста.
Изтичала Теодора и взела колчана с ловните стрели на съпруга и^. Повечето били с железни остриета, но две от тях били позлатени, със златни остриета във формата на главата на шаран с леко повдигната глава и разтворена уста.
Гербът на древния род на съпруга и^, последна издънка, на който бил принцът и^. Единствен представител на велик род, също като нея.
Когато принцът се завърнал от държавните си дела в градините на сърцето и^,той я заварил да държи меча на Владетеля в дясната си ръка.
Той протегнал ръка към нея, но преди да я достигне, тя се дръпнала и порязала лявата си ръка с меча, след което я оставила да изтече над меча и^.
Със скръбен вик влюбеният в нея принц се втурнал в нея и когато я взел в прегръдките си, усетил изтичащата топлина на живота и^. Той стиснал ръката и^ и дръпнал към себе си. Мечът на Владетеля го пронизал в сърцето и той паднал върху нея, споделяйки смъртта и^. Очите им били едни срещу други. Блясъците в тях угаснали заедно, а кръвта им се разливала и напоявала благодатната черна земя, а над тях тихо се откъсвали и се ронели цветовете на овощните дървета.
И така мечът бил помазан за трети път с кръвта на рода – баща, така както три пъти било платено с кръв на народа на валхуните за живота на Теодора – Дар от Боговете.
Изпълнено било пророчеството на жреца на Великия Бог, Онзи, който властвал над бурята.
И слели се двата народа – така както се слели кръвта на техните предводители в черната пръст на земята на валхуните.
На мястото, където умрели, пораснало дърво. Имената на хората изчезнали във времето и изтрили се от паметта, както изтрили се и имената на народите, ала хората запомнили завинаги името на Теодора.
Създадените от мен текстове и клипове в моите блогове са моя собственост. Те могат да бъдат свободно възпроизвеждани на други места - без обаче да бъдат допълнително обработвани в смислово и съдържателно отношение. Условието при това е да се посочва авторството на творбата и да се слага линк към мястото, от което са взети. Забранено е използването на мои произведения за комерсиални цели, от които да се облагодетелстват лица, нямащи принос за създаването на съдържащите се в тях ценности.
Публикации
