Свободно Творчество

A Christmas for the bad

2011-12-25T10:52:00.000-08:00

When crow knocks gently on my window

And Christmas snow keeps falling in the dark

And tracks of sled are wide and glowing by my door

The guy in red is tall and skinny;

His laughter falls like stones on me

I know I’ve been so naughty in this year,

That Christmas sent me fear and dreams.

A crow still knocks not gently on my window

From inside I not speak nor hear of evil

And tracks of sled are light not brighter than the night

That lies on me so silent, so unbearable and thin.

A walk on roof nor see or hear, not bloody spell

To open the closed path inside my domus

To enter with a present with the breath of graveyard

With crawling footsteps of long dead creature,

His pet is darker then the eye of wicked crow,

It doesn’t knock before it enters,

It doesn’t wait for whisper: Help

His hound death is, but his present is deserved

I have been naughty for too long.

Just God may find me mercy and may save me

If not me then my soul. Or not.

Книга

2010-12-17T23:55:00.000-08:00

Събуди се от слънчевите лъчи и шума на отлива. Беше рано сутрин, а кожата му гореше. Протегна ръка пред погледа си – мрежата от бръчки му приличаше на тайнствена карта с много пътища, никой от които не водеше доникъде.

Кожата му бе съсухрена. Съсухрен се чувстваше и той. Беше стар. Не знаеше колко. Косата му беше сиво-бяла, но фигурата му бе стегната, а очите му бяха ясни. Не чувстваше болки в ставите, нито умора, но от друга страна не знаеше нито кой е, нито къде се намира.

Изправи се и пи вода от изворчето, до което бе заспал. Огънят до него бе отдавна изгорял, но той не го палеше, за да го топли. Огънят беше неговата памет. Всяка вечер го палеше и на сутринта го намираше изгаснал.

Нямаше представа, как се казва, нито от колко време е тук. Границата му беше морето. Където и да отидеше, стигаше до него. От центъра на куполовидното парче земя се виждаше само и единствено море. Люлееше се в бавния си ритъм, в такт със самото време, а може би то беше времето.

Извади увитата в листа риба от жарта на огнището и се нахрани с нея. Беше твърде горещо, за да чувства глад.

Отиде до брега, седна там и се вгледа в пясъка. Гледаше и виждаше книгите. Единственото, което помнеше, бе прочетеното в тях. Сюжетите пълнеха съзнанието му като безбройните пеперуди – монарх, които виждаше да прелитат в далечината. Истории за любов, истории за омраза, епични битки и трагедии, пътешествия до центъра на фантазията и до границата на света.

Започна да пише в пясъка. Беше първа глава на книга. Роман за вярната любов на момче и момиче, завинаги разделени от различните пътища, по които бяха поели техните съдби. Започваше с писмо.

Писа цял ден. Текстът заемаше няколко метра от плажната ивица на острова. Завърши с признание в любов и с шума на прилива, който дойде и го заличи.

Старецът се върна в малката горичка до изворчето. Зарови в жарта увитата в палмови листа риба и запали огъня. Виждаше сюжета си в пламъците му. На сутринта не помнеше нищо от него. Помнеше, че е писал глава от книгата, но не и за какво се разказва в нея.

Всеки ден той пишеше една глава от замисления роман и морето идваше да я отнесе. Хранеше го с думите си. Пишеше в него. Вярваше, че един ден книгата ще е написана и всеки по света ще може да я прочете.

Жирафът и баобабът

2010-12-09T11:01:00.000-08:00

Жирафът и баобабът

Живеел някога в Кения, под сянката на далечния връх Килиманджаро, един жираф. Той бил най – висок от всички животни в саваната, докъдето стигал погледът. Другите жирафи били над 4 метра, а той бил над 5. Бил най – високото животно и всички диви зверове го уважавали. Лъвовете се плашели от силните му крака, носорозите не го закачали и дори кафърските биволи не смеели да го сплашват. Той бил водач на всички стада жирафи и единственият, когото женските ухажвали, защото бил най – висок от всички.

Жирафът живял с мисълта, че е най – високото същество в саваната, по – висок от акациите и баобабите, но един ден срещнал бабуин, който идвал отдалече. Той разказвал вълнуващата история на най – високото дърво на света.

- Високо е като Килиманджаро в далечината, казвам ви – увещавал ги той. – Най – високото дърво на света! Жираф не мож’ го изгриза – убедено добавил.

- Лъжеш – изсъскал най – високият жираф, докато вратът му се люлеел като тялото на разгневена змия. – Няма нищо по – високо от мен в саваната.

- На изток. Отиди на изток и ще го видиш, високий – казал му бабуинът и скочил на земята. – Аз ще отида да разпръсна вестта.

Жирафът не можел да повярва, че има нещо по – високо от него в равнината, но се отправил на изток, за да опровергае злостния слух.

Дълго вървял жирафът, но и краката му били дълги, затова изминал много път на изток, преди да види голямата сянка на хоризонта.

Жирафът спрял и очите му се напълнили с гледката. Огромно, могъщо дърво- баобаб, широко като възгледите на либерал и високо като морала на консерватор, владеело голяма част от земята, докъдето стигал погледът му. Короната му била толкова широка, че навсякъде около него царяла вечна нощ и всичко било изсъхнало.

Жирафът навлязъл под сянката му и започнал да яде от листата, но му загорчали. Дълго вървял той, сам с нерадостни мисли, докато стигне до масивния ствол на баобаба, толкова широк, че въображението на физик – теоретик не можело да го обхване.

“Да бях птица, щях да полетя до върха на дървото и да седна отгоре му. Да бях маймуна, щях да се покатеря до върха и да си хапвам от листата. Да бях човек, щях да го отсека и да го направя по – ниско от мен” – мислел той. - “Но аз не съм нито човек, нито маймуна, нито птица. Какво да сторя?” – Той се опрял с предните си крака на дънера на дървото се изпикал отгоре му, след което се обърнал и озлобен тръгнал по обратния път към дома.

Жирафът се върнал у дома унил, яростен и тъжен. Спрял да посещава стадата си, престанал да говори с маймуните, само се разхождал из сивата пустош. Лъвовете и другите хищници започнали да го заобикалят по – отдалеч, малките нощни животинки бягали от копитата му. Животът му станал тъмен като настроенията му, спрял да мисли за женските и за дечицата, нищо не вълнувало гиганта на саваната.

Времето отминавало в безвремие, сухият и дъждовният сезон се сменяли, без да ги усети, докато една нощ не пробляснала светкавица, висока като планина и ослепяваща очите, последвана от гръм. Гръм толкова велик, че се чул из цялата земя, макар да бил далеч на изток.

“Изток? Да не би…” – Без да знае какво да мисли или чувства, жирафът препуснал с всички сили към Великото Дърво. Бягал дълго, а когато стигнал уморен и на края на силите си, слънцето вече изгрявало.

“Сянката я няма!” – Жирафът се взирал, но короната на великото дърво не закривала светлината, защото самата тя била разцепена на две от нея; разцепено било и дървото по средата на могъщия си ствол, чак до земята.

Жирафът се приближил до разцепеното велико дърво. Задоволство и тъга се борели у него, докато гледал огромния ствол разцепен и опушен от огъня, загаснал във дъжда.

Жирафът лесно се покатерил по допиращата се до земята корона и навел глава да отхапе едно листо, но съзрял, че така главата му е ниско.

“Аз съм най – високият във саваната. Ям листа от върховете на дърветата, които другите жирафи не могат да стигнат. Не е за мен това” – помислил си и се обърнал на запад, към дома.

Върнал се отменен. Отменен от тревогите, от злобата, от ревността, от тъгата и яростта. Върнал се с мисълта за стадата си, за децата си, за кикотенето на маймуните в клоните и безсилния рев на мъжкарите от лъвския прайд. Върнал се с мисълта за мравките, които масажирали устните му и за акациите, които пускали миризма като предупреждение, щом го зърнели. Върнал се при баобабите и вировете, при антилопите и биволите, при деня и при светлината. Върнал се и бил щастлив.

Шоколадово яйце

2010-11-02T11:15:00.000-07:00

Шоколадово яйце

Прибрах се късно вечер.

Нямаше още седем часа, но през ноември нощта идва рано.

Дъждът през ноември също вали рано.

Когато и да вали.

Застанах пред входа си, потърсих ключовете в портмонето.

Нямаше ги.

Носех грозде на дъщеря си.

Не на лисицата.

Натиснах звънеца с фамилията на жена ми.

Тя подаде къдриците си от прозореца.

- Къде са ти ключовете, мили? – Попита тя.

- Не са ми ключовете мили. – Отвърнах аз.

- За своите мили да се изкатериш, би ли? – Попита тя.

- Вие сте моите мили, моите самовили – Отвърнах аз.

- За вас бих изкатерил могили – Завърших мисълта аз.

Жена ми изчезна и къдриците с нея.

Във входа влезе съседът от последния етаж и задържа вратата за мен.

- Не те ли пускат вече в твоя Едем? – Попита той.

- Не, идват да ме срещнат даже – Отвърнах аз.

Повикахме асансьора.

Той слезна мълчалив и се разтвори като шоколадово яйце.

Вътре ме чакаха Диана и Ема както играчките от шоколадовото яйце чакат детето.

Не си играх с тях. Целунах ги.

Не бях дете.

Молитва

2010-10-30T00:36:00.000-07:00

МОЛИТВА

Събуди се по залез слънце. Опита се да стане от леглото и я жегна болка в гърдите. Облегна се на възглавницата и разкъса нощницата си. Кожата ѝ беше гладка.

Притисна ръка до мястото, което я болеше и бавно се изправи. Огледа стаята. Беше чиста и подредена, дрехите ѝ бяха сгънати на стола. Отиде до прозореца и го разтвори широко. Последният лъч светлина погали кожата ѝ. Не го почувства. Загледа се в гората, издигнала клоните си почти до къщата ѝ. Мълчанието отвърна на погледа ѝ.

Затвори прозореца шумно и отиде до огледалото. Дълго време се взира в него, но не откри това, което търсеше.

Облече се. Не почувства нови болки. Тъмната, вечерна рокля прилепна по тялото ѝ, тя сложи шапката си с лилии и рози и заслиза по стълбите.

В стаята за приеми всичко беше подредено. Облата орехова маса беше застлана с кремави покривки – бялото я дразнеше – свещи във високи стойки бяха наредени в две редици, в единия край бе сервирана вечерята.

Столът с висок гръб бе изтеглен за нея.

Седна, сложи кърпата на коленете си, протегна ръка към кристалната чаша. Вдигна я и се загледа в течността. Гледаше, но виждаше друго.

Беше усмихнат. Винаги беше усмихнат, тя помнеше това. Първото цвете, което ѝ даде, поднесе с усмивка. Първият танц, на който я покани бе предложен с усмивка. С усмивка си взе и сбогом с нея.

Беше ѝ трудно да се усмихва. Седеше, забравила за вечерята, забравила за питието в ръката и се ослушваше да чуе ударите на сърцето си.

В стаята бе пълна тишина.

Остави чашата без да отпие, стана от стола и се запъти към скрина. Най - отгоре беше неговата снимка. Висок, красив и млад. Усмихваше се.

Погали лицето на снимката и я върна обратно. Ръката ѝ не трепереше.

Погледна прозореца. Все още бе тъмно, но тя усещаше, че времето ѝ изтича.

Отиде до вратата в дъното на голямата стая и я отвори. Стаичката беше малка – слугинска с един прозорец – но вътре бе подреден олтар, украсен с рози и лилии. Олтарът беше празен.

Роклята се свлече по раменете ѝ.

Притисна ръка до гръдта си, заби нокти и задълба. Не я болеше. Никога не я болеше.

Проби кожа и тъкан, стигна до сърцето и завъртя. Извади ръката си и го погледна. Беше съсухрено, свито, по – малко от юмрука ѝ. Не туптеше.

Не я превърна ухапването му. Не я превърна кръвта му. Не я превърна и човешката кръв. Превърна я погледът му. Очите му, когато ѝ каза сбогом и си тръгна завинаги, след като ѝ бе дал дара си. Погледът му, който бе лишен от чувства. И усмивката му.

Тогава сърцето ѝ умря.

Тя сложи сърцето си на олтара, коленичи и започна да се моли. Молеше му се да затупти отново. Молеше са да може да чувства отново. Молеше се тишината да спре.

Миниатюри

2010-10-24T06:52:00.000-07:00

МИНИАТЮРИ

Предното колело на велосипеда се въртеше на пътя, а гарваните грачеха над останките на колата. Жътва беше.

II.

Поглед. Думи. Допир. Прегръдка. Нощ. Стенание .Светлина. Вик. Гърмеж. Под. Болка. Мрак.

III.

Жената се напъваше в родилния дом, но от нея излизаше само мрак. На сутринта Слънцето не изгря.

IV.

Джон винаги беше смятал, че е по – добре да приключва с копането по светло. Имаше още много роднини, за които да се погрижи.

Първата чаша беше празна, втората наполовина, а третата - на две трети. Следите от нокти започваха от нея.

VI.

Първият сняг заваля над банановата горичка през юни.

VII.

Две очи се взираха в небето, държани от съсухрена ръка.

VIII.

Люлката скърцаше на вятъра и почти заглушаваше трошенето на костите и ръмженето на кучетата.

IX.

Електронният будилник показваше 28:00 часа, а вятърът отвън свиреше полка. Телефонът иззвъня отново.

Тик. Так. Тик - так, тик - так. Тик - так, тик – так, тик-так. Тик- так, тик-так, тик-так, тик-так. Тик.Тик.Тик…

XI.

Саксиите с цветя в стаята миришеха прекрасно и почти успяваха да скрият вонята на разложено. Никой не помръдваше.

XII.

Сънуваше, че пада. Отвори очи и вятърът заблъска в лицето му.

Шепот

2010-06-07T11:03:00.000-07:00

Когато бягам, вятърът тича с мене,
В безкрайните полета, позлатени,
След снопите, ожънати, червени,
Пред слънцето, пред утро с дъх солен
Към тихи езера, реки пенливи,
Към сините, самотни планини,
Раздиращи небето там на две.
Когато бягам, дишам леко,
а спра ли се, как стягат ме гърди,
а тръгна ли отново, ето
пак вятърът на мене тъй шепти.
Събуждам се, горите тихи,
Безмълвни, укорните клони,
Надвисват се над стъпкани треви,
Да стана аз не мога вече,
Тъй дълго тича с мене ти,
Върви по дирите ми, ветре,
Върви на близките шепти,
Докато ти говориш, аз не мълча…

Алогичен

2010-04-14T13:46:00.000-07:00

Обичам и русите,
обичам и филите,
обичам и куците,
обичам и кривите.
Обичам свободата,
обичам да е силна ръката,
обичам да разсъждавам,
обичам и да не разсъждавам,
обичам да се радвам,
обичам и да страдам,
в дъжда да тичам гол,
на хората да се обличат да им казват.
Обичам винаги да бъда прав,
дори и винаги да съм сгрешил,
обичам облаци на ясното небе,
обичам залези по изгрев - време,
обичам логиката на абсурда
обичам любовта народна,
обичам и властта народна,
с любов оплождаща народа.
Ех, хубаво е да си ясен, недвусмислен и логичен,
обаче ставаш в тази трагикомедия фатално атипичен

Огън и кръв

2010-03-21T13:15:00.000-07:00

Там, където огънят срещна земята,
и в буйни пламъци разтопи се ледът;
там, където буря прекърши листата,
а дърветата стенеха и пращяха,
там се обагри в кръв и болка светът.

Там се смеси вятър с водата
и образува се водния стълб;
и сблъска се смерчът сърцато
просече през огъня път.

И там беше битката вечна,
на стихии, раздиращи плът.
В битката славна, далечна,
създаван бе с болка светът.

Всяко творение омесва се с болка,
със сълзи горчиви полива се то.
Всяка истина е родена свободна,
ала в смърт е захранена тя

Красивото вечно живее,
ала храни се с кръв.
Дори плътта да изтлее,
остава огънят пръв.

10.04.2004.

Тъмноока

2010-02-14T07:33:00.000-08:00

Тъмноока

Любовта бе болка неискана,

Близостта бе сън, зла мълва,

Самотата бе в тъмното истина,

Ала мъртва не беше тази мечта.

В мрак и мъгла, без посока,

В шепот коварен, бях заблуден,

С болка докоснах те, тъмноока –

В болка раздирах всеки твой блян.

Ала светло бе утрото на сълзите,

Чист бе погледът докоснат от срам,

Прошката не затвори вратите,

Любовта не отвърна лика си от свян.

Любовта не е болка, а свобода

И мъглата се вдига накрая,

Тъй все жива е тази мечта –

Не от теб, заради теб е красива…

…до края.

14.02.2010.

Притча за ЗЕСтрата

2010-01-05T09:07:00.000-08:00

Имало едно време един богат търговец, който много обичал своите три дъщери. Най – голямата имала коса като предено злато и очи като чисти сапфири, средната имала коса като мед и усмивка като слънце, а най – малката имала коса като абано, уста като рубин и очи като кладенец. Търговецът много си ги обичал и ценял и не искал да се раздели с тях. Много юнаци от далечни земи и принцове от различни кралства идвали да им поискат ръката, но търговецът отказвал, защото се страхувал за своите дъщери. След време жена му се разболяла тежко и на смърното си легло му пъоискала:

- Моля те, мъжо, ожени щерките си, ще бъдат нещастни, ако живеят без любов, освободи ги от твоя страх.

Търговецът много обичал жена си и не можел да и откаже, затова обявил, че ще ожени дъщерите си за тези, които те си изберат, но им поставил условие – винаги да носят със себе си сребърни медалиони, които бил купил от един странстващ вълшебник. Сам той сложил такъв медалион и им рекъл:

- С тези медалиони винаги ще знам как сте и ще ви чувствам все едно сте до мен. Ще знам всичко за вас.

- Но татко, какъв живот ще живеем, ако непрекъснато ни наблюдаваш – протестирала най – голямата. - Как ще споделиш любовта ни към мъжете ни?

- Дъщери мои, без тези медалиони, аз няма да ви пусна да се ожените – рекъл им категорично търговецът. - Те са вашата ЗЕСтра.

Най – малката дъщеря отказала да се ожени и останала при баща си,

а по – големите и сестри спретнали бърже сватби, след като избрали мъжете, които обичали отдавна.

През първата им брачна нощ никой не спал – нито женените дъщери и техните мъже, нито бащата, нито най – малката дъщеря. Дъщерите и мъжете непрестанно се опитвали да се целунат, но усещали лудата скръб на бащата, а той се мятал в леглото си и мъчел да откачи медалиона, но напразно, защото магията ги обвързвала доживот. Най – малката дъщеря стояла до него и го утешавала.

Така била и втората и третата нощ и така – цяла година. Дъщерите не познали мъжете си, търговецът не познал сън и спокойствие, защото усещал как те спрели да го обичат и това го измъчвало най – много. В ничий дом нямало спокойствие, ведрина и щастие, никой нищо не можел да направи, затова търговецът постепенно обеднял, продал къщата си и с дъщеря си се настанили в една малка дървена къщурка до реката, недалеч от града, в който живеели дъщерите му. Търговецът вече живеел живота на своите дъщери, а те нямало свой живот заради него.

Минали години, красотата на дъщерите помръкнала, мъжете им не могли да издържат вечното мъчение през нощта и макар да не можели да ги напуснат официално, те ги пратили обратно на баща им. Най – голямата сестра се обесила на следващта сутрин, втората сестра полудяла и тъй като баща им чувствал всичко, лудостта се пренесла и у него. Настъпили тежки времена и за третата сестра, която издържала семейството като плетяла кошници и чистела домове. Ръцете и непрекъснато били разкървавени, но тя запазила своята ведрина и добрина и не позволила на страданието да сложи белег върху нея. Нейната грижа успяла да върне разсъдъка на баща и в една вечер и той я помолил:

- Моля те, дъще, освободи ме от бремето на ЗЕСтрата ми, позволи на душата ми да намери мир. Горчиво се разкайвам, че ви оковах във веригите на своя страх, които нищо не може да счупи.

Дъщерята заплакала, но отишла в кухнята и забъркала отвара, която да приспи баща и. След като я изпил, той спрял да диша и починал.

В този миг медалионът паднал от врата му и врата на втората дъщеря, която в миг на просветление заридала неутешимо в прегръдките на най – малката дъщеря.

Минала година... Втората сестра се върнала при своя мъж и заживели щастливо, а най – малката дъщеря най – сетне отишла при своя любим, който бил дал клетва да я чака, докато тя стане готова да се оженят.

- Любима, как разбра какво ще се случи – Попитал я той след брачната нощ. - Ти не прие ЗЕСтрата, остана при баща си, откъде знаеше?

- Татко винаги е живял в страх – той е търговец – отвърнала му най – малката дъщеря. – Страх за стоката, страх за парите, страх за жената и за дъщерите. Той не можеше да живее без своя страх и го превърна в окови и за другите. Рано или късно това щеше да го прекърши и исках да остана с него, за да му помогна. Не можех да дойда при теб и да пожертвам и твоята любов в името на неговата лудост. Бог възнаграждава търпеливите и аз приех съдбата си, затова Му благодаря, че те доведе при мен.

Така освободените от страха дъщери заживяли честито до края на дните си, а на най – голямата дъщеря посветили параклис в гробищата, в който върху камък написали тази история за поучение на всички, чиято птица на любовта се превърне в чудовището на страха, а той е най – лошата ЗЕСтра.

Диема

2009-09-01T12:26:00.000-07:00

ДИЕМА

Те заедно са сила нова,

Тъй свежи, пролетни цветя,

И майката за дъщеря готова,

Да сбъдне детските мечти

Диана, майчиното име,

Ема, пролетното цвете,

И в лято, в есен и във зима,

Диема, заедно са двете.

Крака на бебе, майчина ръка,

Милувка нежна и прегръдка зла-

Целувка сладка и немирна дъщеря...

Тя казва се Диана – моята жена,

Наричаме я Ема – омайна дъщеря,

И както буря Слънцето отнема,

Така Диана си прегръща Ема,

С любов и грижа за една,

Послушна, умна дъщеря.

Тъй двете заедно

Ме гледат -

Диана, Ема

Са... Диема,

Две чисти, изворни души,

Тъй смело сляти във една,

Когато ме целуне Тя,

Опивам се от детските мечти,

Сърцето ми в ръцете им лежи,

Така ми шепне Любовта:

„тежи сърце, душа – лети!”

Идеал

2009-08-11T03:19:00.001-07:00

Духът ми пак се носи под дъжда.....
а тялото в костюма гние,
от обичаи лицемерни оковано,
към спомени за щедрост глухо
и от ласки отзовано.
Аз вече не тъжа...

Знам какво направи

2009-07-18T00:58:00.001-07:00

Знам какво направи,

в неотминалото лято,

как прегръдките забрави,

и отблъсна ме, когато,

в ритъмът телата слети,

не постигнаха отплата.

---------------------------------------

Знам, защото ме изгаря,

пламъкът на страсти южни,

пламък на усилия ненужни,

врата към злобата отваря –

портал към небесата чужди.

Герой на своето време

2009-05-24T12:21:00.000-07:00

Певец: В песента на живота собствен,
аз съм главният герой

Хермес:
и публика безсмъртна търсиш ти,
певецо на балади за живота свой?
Нима ще срещнеш обожатели в гората,
където призраците бродят и жалеят,
или в поля, в които гарваните грачат?

Певец:

Земя не търся аз, ни в небесата,
се каня да летя на струните на Клио,
за Богове не пея, ни за герои,
за нимфи или за сирени,
наслади земни, или амброзия не пия
но вдъхвам от таланта свой.

Хермес:

Герой си ти в слова изкусни
но нямаш покровител или бог,
нектар не ще докоснеш с устни,
Олимп затворен е за взорът твой.

Певец:

Герой съм, но възпят герой,
не търся слава или милост,
не пея и за теб или за други,
на своя епос съм герой,
в балада кратка съм искрата,
талант без свят и без посока,
освен посоката на моя дом,
на огледалото и на душата.

Заключение:

Тук Боговете замълчаха,
певецът вдигна лира и запя,
а Хермес бе смутен, за кратко,
намерил бе човешка чистота...

Мечтания на един певец от Айтос

2009-04-27T11:18:00.000-07:00

Мечтая тихо- ден за ден

Мечтите ми над мен летят,

а аз извръщам уморен

глава от светлия им път.

Спомените бурни

при мен се връщат -

за песни чудни,

за дядовата къща

За смях, за смут,

усмивки светли,

копнежът луд -

и мойте клетви.

Пиано в ъгъла,

забравено стои.

Изчезнал в тъмното-

акордеон мълчи

Песните не плачат,

но и не се смеят.

Нотите ме чакат,

и за мен копнеят.

А аз не пея,

А аз не пея!

И само спомени

на мен шептят...

Душата ми къде е?

Славата отне я.

Певеца веч не пее,

Пламъкът изтлея...

А аз не пея,

А аз не пея!

Говорят спомени,

сълзи текат...

Кървавата Теодора III

2009-04-02T12:17:00.000-07:00

III ЧАСТ

Втурнала се Теодора на любимия си кон – буен, черен жребец, когото нарекла Черен Огън и с високо вдигнат меч се врязала в редиците на вражеските войски, които се сражавали с гвардията на Владетелката в самата столица. Великата Победа на младия Владетел не била достатъчна, за да задържи за дълго войските на съюзените страни, съседни на Валхуните.

Теодора се врязала във вражеските редици и се била като буен вихър, а конят и ^ танцувал в битката и трошел черепите на враговете и^ с подкованите си копита. Мечът, на който кръвта не съхнела, се носел като вятъра и посичал в бурния си полет телата на войниците на съюзените държави. Гвардията на Владетелката се втурнала да защитава младата девойка, защото майка и^ им наредила така и те я изоставили, за да защитят дъщеря и^. Владетелката умряла от вражески меч, който отсякъл главата и^, но болка тя не изпитала, защото гледала дъщеря си и не усещала нищо друго освен щастие.

Начело с Теодора, която проявила безумна храброст, гвардията на Владетелката прекършила и съкрушила армията на нашествениците, която нямала път назад, защото войниците били подпалили къщите, когато настъпвали. Теодора посякла всички, които попадали на пътя и^ с безмилостна усмивка на устните си. Валхуните не взимали пленници.

Накрая останал само пълководецът на обединената армия – висш офицер, защото никой крал не би се съгласил друг да предвожда армията му. Тя наредила да го хванат и да го накарат да коленичи пред нея, след което с добре премерен удар отсякла главата му. От нея тя наредила да направят чаша, а от кръвта, която плиснала по нея, тя не почистила, за да видят всички позора на победения и^ противник. Тя наредила да разкъсат тялото на офицера, да хвърлят червата му на кучетата, да набодат сърцето му – още топло и биещо – на шиш, да разхвърлят крайниците му по четирите краища на столицата на валхуните, белия му дроб тя раздала на воините си, а черния дроб изяла сама – там, пред всички.

Дори валхуните застинали от ужас. Те – страшните воини, пред които треперели всички страни, не били виждали такова нещо. От този момент нататък Теодора била наречена Кървавата.

Кървавата Теодора спечелила първата си битка, ала войната все още била далече от края си. Въпреки, че славата и^ се разнесла надлъж и нашир, две трети от страната на валхуните оставали завзети от войските на нашествениците, които нямали чет. Тя знаела, че с останалите и^ воини не ще успее да отмъсти на враговете си, затова обърнала взор на север – там, където някога се отеглили еленовите бойци.

– Елате с мен, братя и нека пометем като степен пожар редиците на враговете ни, тези, които опустошиха земите на сърцата ни, тези, които нямат чест. Нека бъдем вятъра, който ще разпали пожара! – Гласът на Теодора, наречена Кървавата, бил спокоен и уверен, но пламтял от омраза към всичко. – Вие се заклехте с оброк на баща ми, закълнете се сега на мен. Аз ще върна честта ви и не ще я взема никога повече.

– Никога повече. – Разнесъл се стонът на еленовите бойци, на Синовете на Владетеля.

– Никога повече – сякаш прошепнал вятърът.

Воините паднали до един на колене пред нея, срязали левите си ръце с бойните си

ножове и рекли като един:

– Не един, два оброка дадохме на Владетеля на валхуните: веднъж към него и веднъж към това, което трябва да бъде. Сега даваме оброк към теб и към това, което ще бъде. Живеем с твоя живот, умираме с твоята смърт. Твоята болка е и наша болка, твоята скръб е и наша скръб, нашите оръжия са твои.

– Станете, братя мои. – Призовала ги Теодора. – От днес ще се наричате не Синове на Владетеля или еленови бойци; от днес ще се наричате Синове на Вятъра. Елате, братя мои, да полетим заедно и да мъстим. Да мъстим!

И станали известни Синовете на Вятъра и тяхната предводителка, Кървавата Теодора повела бурята срещу войските на враговете си.

Дванадесет години тя се била с нашествениците. Нейните мрачни рейдове срещу техните редици станали известни като Ноктите на Кървавата. Смърт и Ужас сеела тя, където се появявала и буря пожънвала. Главите на вражеските военачалници висяли, окачени на коня и^ и тя давала на Черен Огън и на неговите синове да пият от кръвта на враговете. Мрачни и кървави били тези дванадесет години за народите на съюзените държави... както и за народа на валхуните. Дванадесет години непрестанна война, двана-десет години, в които Синовете на Вятъра връхлитали и ожънвали враговете си, макар винаги да били превъзхождани в чет, дванадесет години на мрак. Кървавата Теодора била ненаситна. Тя изтласкала нашествениците далеч назад, извън границите на страната на валхуните, но продължила да се бори срещу тях и им нанасяла удар след удар, всеки по – кървава, страшен и безмилостен от следващия. Ако в началото тя била стомана, в края тя била като гранит. Нямала милост.

И задействали своя коварен план, враговете и^ и пратили войска, която да я залови, докато е на стан край руините на бившата столица на валхуните. Войските и^ били обкръжени от засада, но били готови да умрат до последния човек. Кървавата Теодора поискала преговори и пленила пратеника, който и^ пратили. Този пратеник се оказал принца на втората по – големина страна в съюза на съседите. Той бил с руси коси, сини очи и имал нежния поглед на брат и^. Теодора не могла да вдигне ръка и го пуснала да си върви, след което повела последния си щурм. Въпреки нечуваната ^ храброст, тя можела да загине, ако не бил онзи момък, който възспрял стрелците си и пратил хората си да я пленят. Синовете на вятъра се разбили като вълни в камък в редиците на обкръжилите ги войски. Теодора, която била начело на тях, попаднала в плен.

Кралете на съюзените държави поискали главата и^, набучена на копие, но принцът не можел да се съгласи. Той предложил единствения изход този страшен плен на всява-щата ужас у враговете си Теодора. Предложил и^ женитба и тя приела. Защото влюбени били двамата, влюбени от мига, в който се видели.

Тяхната сватба възвърнала мира на народа на валхуните и народите на съюзените държави. Любовта грейнала като златно слънце над тях и изглеждало, че кървавата лудост изоставила Теодора.

Изминали дванадесет щастливи години. Дванадесет години, в които прякорът на Теодора се превърнал от Теодора, Кървавата, в Теодора, Щедрата. Тя донесла мир и щастие на двата народа, които управлявала заедно със съпруга си. Живели щастливо в градините на сърцето, докато един ден тя не открила гроба на брат си.

Там, полузарита от навяната от вятъра пръст, лежала златната стрела, която Теодора си отнесла от тялото му. На шестата година от битките, тя се била върнала и я оставила на това място, за да пази шаранът духа на починалия и^ брат. Валхуните вярвали в мъдростта на реките и езерата и образът на рибата бил свещен за тях.

Теодора взела и почистила златното острие на стрелата. Формата на главата на шарана и^ се струвала позната.

Тя изтичала и погледнала знамето на страната на нейния принц, сега крал и цар – крал на неговата страна и цар на нейната, така както тя била царица на своя и кралица на неговия народ.

Знамето било зелено, със златната глава на шарана в средата му. Глава, леко повдигната нагоре, с разтворена уста.

Изтичала Теодора и взела колчана с ловните стрели на съпруга и^. Повечето били с железни остриета, но две от тях били позлатени, със златни остриета във формата на главата на шаран с леко повдигната глава и разтворена уста.

Гербът на древния род на съпруга и^, последна издънка, на който бил принцът и^. Единствен представител на велик род, също като нея.

Когато принцът се завърнал от държавните си дела в градините на сърцето и^, той я заварил да държи меча на Владетеля в дясната си ръка.

Той протегнал ръка към нея, но преди да я достигне, тя се дръпнала и порязала лявата си ръка с меча, след което я оставила да изтече над меча и^.

Със скръбен вик влюбеният в нея принц се втурнал в нея и когато я взел в прегръдките си, усетил изтичащата топлина на живота и^. Той стиснал ръката и^ и дръпнал към себе си. Мечът на Владетеля го пронизал в сърцето и той паднал върху нея, споделяйки смъртта и^. Очите им били едни срещу други. Блясъците в тях угаснали заедно, а кръвта им се разливала и напоявала благодатната черна земя, а над тях тихо се откъсвали и се ронели цветовете на овощните дървета.

И така мечът бил помазан за трети път с кръвта на рода – баща, така както три пъти било платено с кръв на народа на валхуните за живота на Теодора – Дар от Боговете.

Изпълнено било пророчеството на жреца на Великия Бог, Онзи, който властвал над бурята.

И слели се двата народа – така както се слели кръвта на техните предводители в черната пръст на земята на валхуните.

На мястото, където умрели, пораснало дърво. Имената на хората изчезнали във времето и изтрили се от паметта, както изтрили се и имената на народите, ала хората запомнили завинаги името на Теодора.

Кървавата Теодора.

Кървавата Теодора II

2009-03-28T14:13:00.000-07:00

II ЧАСТ

Минали дванадесет щастливи години за валхуните. Малката Теодора растяла весела и усмихната девойка с тъмни коси като изпредена коприна и очи, дълбоки като езера, пълни с гъста, черна кръв.

Теодора обичала градините на царските палати. Тя лудувала в тях с по – малкия от двамата си батковци, най – любимото и^ същество на целия свят. Тя обичала дивите цветя и поляните, старият разкривен дъб в едно от кътчетата на дивата градина, чиито клони често я приютявали, когато имала мъка. Всяко кътче от царските градини сякаш било част от нейната душа.

Дванадесет години майка и^ била щастлива както никога досега. Дори тъгата по непрежалимия и^ съпруг не можела да надвие над радостта, с която тя слушала смеха на дъщеря си, играеща си в градините.

Дванадесет години народът и^ бил щастлив, защото мирни били те за валхуните – сякаш раждането на царската дъщеря благословило всички тях. Тедора наистина била Дар от боговете за валхуните, както предрекъл Владетелят.

На дванадесетата година, месец след деня на рождението на Теодора, съюзът на страните, граничещи с Валхуните, ударил.

Дълга и кървава била тази война. По – големият брат на Теодора загинал в сражение, спасявайки с тялото си Владетелката, която излязла да предвожда войските им и любимецът на Теодора скоро го заместил, като вдигнал меча на Владетеля. Месеци траели битките. Четта на войските на съюзените страни била неизброима – пълчища пехотинци понесли арбалети и копия, карали хълмовете на страната на Валхуните да почернеят от тях, ала силна била валхунската конница и бърза като вятъра. Удряла ту на едно място ту на друго и побягвала без никой да може да я настигне. Месеци отминали, месеци на битки, в които били превзимани не един и два града на валхуните. Мъже, жени и деца падали под боздуганите и секирите на нашествениците, които палели всичко след себе си, отвличали младите жени и посичали децата им, за да прекършат валхунския род. Огън пламтял в сърцата на градовете, виното и кръвта потичали по улиците и се смесвали, преди да закипят под яростния гнет на пламъците.

Всичко изглеждало изгубено, когато съюзените войски на съседните държави проникнали в столицата на Валхуните и достигнали на две хиляди крачки от царските палати, ала тогава по – младият син на Владетеля, любимецът на Теодора повел отчаян щурм. Голямо било геройството му, защото сам той бил начело на атаката, която отблъс-нала и прекършила завоевателните войски. Те побягнали презглава, а той ги преследвал и избивал заедно с войските си, начело на които била гвардията на Владетелката. Преследвали ги той десетки хиляди крачки отвъд последния дом в столицата и части от разбитите войски на валхуните се увличали след него и на свой ред преследвали завоевателите. Войските на валхуните, начело с младия наследник на Владетеля спрели, едва когато достигнали до укрепените лагери на нашествениците, които нямало как да превземат с леката си и бърза като вятъра конница.

Тържествено влезли войските на младия Владетел в столицата, защото битката го провъзгласила за такъв според древния обичай на валхуните. Тържествено влезнали и посрещнати били с цветя от все още живите, докато конете крачели леко през труповете на войници, жени и деца, паднали посечени в гръб от нашествениците.

– Сестро, Велика Битка беше и Велика Победа ни донесе тя! – Втурнал се младият Владетел към Теодора и свалил ризницата си, за да я вземе в прегръдките си. Завъртял я той във въздуха като перце, а тя се смеела радостна, защото виждала го жив сред мечтаните на сърцето и^ градини.

Погледнали я сините му очи и тя разрошила светлите му коси, ала ръката и^ замръзнала, когато видяла болка в тях. Появила се изведнъж, тя изпълнила ведрите кладенци на душата му и той коленичил с нея в ръце, и паднал върху нея, а тя видяла перата на стърчащата от гърба му стрела. Тялото на стрелата било позлатено. Теодора забелязала нечий тъмен силует, който бягал от градината и^, ала тя не можела да мисли за него, защото държала труп в ръцете си. Любящият и^, брат, този когото тя обичала повече от всичко на света, повече от себе си, той бил мъртъв с кръв, обагрила устните му.

Надигнал се вой в градините на сърцето, вой яростен и безумен, яростен в тъгата си и безумен в омразата си. Когато воят, оповестяващ края на едно изгубено бъдеще и началото на едно намерено отмъщение секнал, Теодора била различна. Била се променила от корена си. Мекото в нея изчезнало, оголена оставала твърдостта и^ на жена от народа на Валхуните, на една от рода – баща, носеща кръвта на първия валхун, онзи, който договорил съдбата на рода и^ с боговете. Дълго време Теодора държала главата на младия Владетел в ръцете си и милвала златните му коси, така рядко срещани сред народа и^. Те били смятани за добра поличба от валхуните. Дълго стояла и взирала се безутешно в очите му, докато те не помръкнали съвсем, изгубили живота му завинаги. Тя надигнала очи и погледнала към меча му, а очите и^ вещаели кръв в смъртоносния си блясък. Тя надигнала меча му, извадила стрелата от тялото на брат си и обърнала го по гръб, след което потопила меча на Владетеля в кръвта му и така помазан бил втори път както предрекли жреците на Великия Бог.

– Животът може да се заплати само с живот. – Изрекла Теодора на глас. – Животът на брат ми може да се заплати само с живота на убийците му. –Извикала красива в яростта си тя. – Живот за живот, кръв за кръв, огън за огън! Прошепнала тя над меча в древната клетва на вечното отмъщение. Изправила се тя и надигнала меча, а той засиял с червения отблясък на кръвта, която не можела да засъхне на това острие.

И взела със себе си позлатената стрела, чиито връх пронизал сърцето на брат и^. Върхът бил златен, с формата на главата на могъщ шаран, разтворил устата си.

И тръгнала по пътеката на воина Теодора, която по – късно щяла да стане известна като Кървавата. Тръгнала за мъст. За мъст и справедливост.

Защото Животът може бъде заплатен само с Живот.

Кървавата Теодора I

2009-03-25T12:33:00.000-07:00

КЪРВАВАТА ТЕОДОРА

(Епична Поема в Три Части)

ОТ

ЛЪЧЕЗАР ПЛАМЕНОВ ТОМОВ

I ЧАСТ

Чуйте о, хора, поемата за Принцесата живяла, някога по нашите земи. Страшно било името и^, дваж по – страшни – подвизите и ^ и триж по – страшна била самата тя.

Името и^ било Теодора....

Някога, в далечни от нашите времена, тук живеело племето на валхуните. Велик народ били те – войнствен и страшен на бойното поле, смел и безрасъден във всяко свое действие. Цивилизовани били те и от столетия короната се предавала в едно – единствено семейство – родът – глава или родът – баща, както го наричали те. Живеел царският род в неземни, несънувани палати от мрамор и злато, с копринени драперии, с мозайки със страховити и вълнуващи бойни сцени, направени от разноцветен кехлибар, донесен отвъд Великото Море; с прозорци от рисувано стъкло, които внасяли светлина и огрявали белия мрамор, червената мед, и златото засиявало в своето великолепие, засенчвано единствено от блясъка на сапфирите и смарагдите. Денем стаите се огласяли от детския смях на двамата синове на владетеля на валхуните – смели и палави момчета, играещи си с мечове и лъкове. Единственото, което липсвало на владетеля и неговата любяща жена било едно момиченце, което да разведри душите им, и да изпълни със смеха си градините с цветя, които царицата на валхуните толкова обичала.

Владетелят видял тъгата на любимата в нейните очи и се заклел да потърси помощта на боговете, за да я дари с жадуваното от нея дете. Дори синовете им не можели да потушат пламъка на страданието в нея, когато тя гледала празните цветни градини от прозореца си. Безкрайните, полюшващи се на вятър цветове я натъжавали още повече и сълзите неканени идвали и изпълвали очите и^.

Един ден владетелят на валхуните дочул, че в една далечна страна има храм на Върховния Бог, в който жреците изпълнявали желанията на молителите срещу цената, която били склонни да платят. Царят сбрал еленовата си гвардия – най – могъщите конници на неговата страна, прочута с безмилостнте си воини, които яздели вятъра, и потеглили на път за далечната страна. През много страни минали и не всички ги пускали драговолно, затова водели много битки по пътя си и разкъсвали армиите, които се противопоставяли на пътя им. Великите воини, и техните коне, обрамчени с еленови рога си пробивали път сякаш били обикнали смъртта и приели я като тяхна майка, защото всички знаели за великата тъга на царския дом и обичали своята царица, която показала им покоя и тихата радост на мира и своя цар, който водел ги във битка и показвал им горчиво – сладкия вкус на победата, извоювана и платена с кръв.

След много битки това Велико Пътуване, както било наречено по – късно и което само достойно е за поема, най – после свършило. Владетелят на валхуните прекрачил през каменните стъпала на Големия храм на Великия Бог, който виждал всичко и комуто била подвластна бурята. Той коленичил пред статуята на бога и свалил шлема си, който разкрил лицето му, за да види Онзи, че идва с чест. Той разказал за молбата си на главния жрец и му било отвърнато:

– Цената на твоето желание е кръв. Три пъти с кръв трябва да бъде платено – с твоята кръв и с кръвта на народа ти. Веднъж за това, което е било, веднъж за това, което е и още веднъж за това, което иде. Приемаш ли цената, Царю?

Владетелят на валхуните излязъл пред храма и повторил думите на жреца пред своите еленови бойци. Всички паднали на колене пред него и порязали лявата си ръка с бойния си нож и повторили като един:

– Живеем твоя живот, Владетелю, умираме с твоята смърт. Твоята чест е и наша чест, твоята болка е и наша болка, твоята скръб е и наша скръб. Кръвта си дадохме веднъж в оброк към теб, кръвта си даваме втори път в оброк към това, което трябва да бъде. Води ни в Смъртта, Владетелю на Валхуните и нека тя ни прибере, ако ти изменим.

Клетвата била древна, но силна и Владетелят влязъл в храма и рекъл:

– Приемам.

– Подайте ми меча, Царю. – Рекъл му жрецът. Царят му го дал, жрецът го хванал и казал:

– Пролейте кръвта си, царю.

Владетелят кимнал замислено.

– Знаех, че пътят ми ще свърши тук, в мига, в който реших да тръгна. Животът може да се заплати само с живот. – Казал той древната поговорка.

– Животът може да се заплати само с живот. – Повторил Жрецът.

Владетелят на валхуните забил ножа в ръката си и кръвта му – топла, гъста и и червена потекла като водопад над меча му и върху меча му, помазвайки го със свещеното миро на живота.

Докато кръвта му изтичала над меча, Владетелят се провикнал колкото му глас държи:

– Синове мои, върнете се при царицата си и пазете дъщеря ми, която ще се роди с цената на честта си. И донесете волята ми: Теодора ще е името и^ – Дар от Боговете, защото дар е тя за народа ми от Бога на този храм, Бога на всичко живо, Онзи, който властва над бурята. Помнете и предайте и^ последните ми думи:

– Животът може да се заплати само с живот. – Извикал той с последни сили и паднал над меча си, мъртъв.

Синовете на Владетеля, еленовите бойци, взели меча му и препуснали през всички страни обратно по пътя си. Много битки водели те и много армии съкрушили, за да стигнат у дома и настроили народите срещу себе си, ала те мислели само за това, как новината ще порази царицата им.

Месеци минали, докато Синовете на Владетеля стигнат до палатите на Царицата, но когато дошли, те разбрали че е бременна. Бременна от последната им нощ с Царя, преди да тръгне на дългото си пътешествие.

Царицата приела Меча на Владетеля от ръцете им, защото символ бил на властта му над Валхуните, ала тях прогонила, защото ги обвинила, че са оставили съпруга и^ да умре и не слушала ги в дълбоката си скръб.

Тръгнали си Синовете на Владетеля, еленовите бойци, изчезнали като дим и мъгла от могъщата държава на валхуните и се заклели никога повече да не познаят мир, докато не възвърнат честта си.

А страните, обкръжаващи Валхуните с пръстен започнали да градят своите съюзи срещу тях, защото разгневил ги походът на Владетеля, който минал през тях с огън и меч, за да достигне до храма на Великия Бог в далечната страна.

Дванадесет години градяли те своите съюзи и после нападнали.

Триплети

2009-03-03T04:15:00.000-08:00

1. Моралът е рационален,
2. Любовта е необходима,
3. Съчувствието е естествено.

1. Моралът не е философски въпрос,
2. Злото не е мисловна категория,
3. престъпленията не са статистика!

1. Смирението е победа,
2. Уважението е химера,
3. Мъростта е клада.

Любов и Вино

2009-02-13T14:08:00.000-08:00

Сложи ръка на мойте устни,

Когато морна да копнее,

ръка към чашата се спусне,

и пламнала се не помае.

Сложи ръка и запази ме,

Да не надвие лъст безмерна,

в любов и сладост твойто име,

с разгулни рими да почерна...

Посвещава се на Диана Златанова по случай Св. Трифон Зарезан

Принцът на войната

2009-02-01T02:15:00.000-08:00

Отдавна времето бе,
когато силен аз бях.
Сега смъртта ме зове,
макар добре да живях.

Властта бе в моята кръв,
светът – във мойте нозе.
Във битка яздех аз пръв
през тежките снегове.

Отдавна времето спря,
светът се срина за мен.
Плътта ми бавно изтля,
пред нея падам сразен.

Суров и горд воин бях,
водач във битки и бран.
Стана всичко на прах,
отдавна умря този блян.

Живеех в чест и във слава,
честта бе моят златен венец.
Потъна всичко в забрава,
ръждяса железният меч.

Всичко спечелено прах е,
сън, изгубен в паметта.
И животът, и той прах е –
и пръст и пепел във прахта.

Огънят бурно горя,
виждаше се надалеч.
Остана само пепелта
и един забравен меч.

На войната принц аз бях
газил съм реки от кръв.
Ала отдавна остарях –
в смъртта ще бъда пръв.

Животът и Човекът.

2009-01-13T13:42:00.000-08:00

Завихриха се бурни, гневни ветрове,
засвириха те тъжната си, страшна песен.
Останал сам, далеч от топли брегове,
стоеше мъж и гледаше последната си есен.

Живял бе дълго и добре.
Блестеше като слънце.
Но имаше ли миг, поне,
в който да обича?
Любов във малко зрънце,
на всекиго прилича.

Блестеше неговият лик,
ехтеше като гръм гласът му.
Силата му беше гневен вик,
от него криеше се и врагът му.

Врагове той имаше навред,
но бе изгубил своите приятели.
Трупове до него падаха безчет,
по бузите целуваха го зложелатели.

Живееше сам той в планината.
От силата и^ пиеше през ден.
Но слезеше ли после в низината,
пак връщаше се уморен.

Битки водил бе хиляда,
големи, кървави, злочести и зловещи.
Спечелил бе световна слава,
но изгаряше го тя като във адски пещи.

Тихо падаха пожълтели листа.
Прегъваха се от вятъра могъщи гори.
Тихо нашепваше на слуха му нощта :
предай се и легни; или изгори, умри!

Океанът спокоен бе и мълчалив.
Властен, могъщ и дълбок.
Изпиваше го мъжът с поглед див.
Див, пронизващ и жесток.

И пристъпваше с крачки твърди, към безкрайната мекота.
В океана покой би намерил, и истината вечна, и свобода.
Надигна се океанът и заляха мъжa вълна след вълна.
Прогледна човекът и в морското дъно не съзря онова.

“Търсенето ми приключи” – каза си той.
И отхвърли търсения, измамен покой.
“Животът е средство и цел тъй велика.
Смъртта лъже ме и при себе си ме вика. ”

“Ала аз избрах живота, диханието, борбата.
Отхвърлям от днес гордостта.
Открих най – сетне върха на планината.
Живее там, горе, мъдростта.”

Каза това и гръм разцепи небето.
Разтвори се надве океанът.
Човекът изчезна оттам,
И остави Бог сам.

ПЪТЯТ

2009-01-01T01:15:00.000-08:00

Горе, там, в планината,
там, където свършва светът,
на върха има поляна,
а от поляната започва път.

Там, където не свършва Денят,
където изгорена беше нощта,
лежи самотен белият път,
водещ към вечността.

Там, където краят настана,
там, където свърши светът,
начало последно остана,
начало скрито в един път.

Пътят, по който всеки ще поеме,
лежи на върха на висока планина.
В сърцето на всеки пътникът дреме -
Огън скрит отвъд безкрайна низина.

Странник

2008-12-29T11:50:00.000-08:00

Една вечер дойде странник и потропа на вратата на къщата ни. Отворих му и поканих го да влезе, защото не бе ли казано “Да таиш гостоприемство в сърцето си, означава да обичаш себе си”?

Странник беше, от далечни земи. Говорът му бе странен, и дрехите странни, ала очите му бяха с цвета на моите очи и усмивката му беше като моята. Поканих го да седне на скромната ми трапеза, ала той отказа да приеме храната ми.

– Дошъл съм отвъд планините – започна той – за да потърся Предречения човек, който ще изкове съдбата на Света и ще разруши историята, ще заличи времето и ще разкъса настоящето, за да спаси бъдещето ни.

– Отдалече идваш, странниче. – Продумах аз, а сърцето ми биеше по – бързо отпреди. – Странно е твоето търсене, защото стари са Пророчествата, които възгласяват края на света, древни и отминали както отминали са древните хора, що са ги изрекли и написали.

– Стари са – съгласен беше той – и колкото по – стари стават, толкова по – сигурно е, че ще се сбъднат, защото написани са върху камък и запечатани с Истината, която не познава Времето.

– Камъкът може да стане на пясък, буквите могат да се заличат, а спомените да заглъхнат с отминаването на вековете. – Възразих треперещ от гняв аз и стиснах дланите си, за да не види странникът колко червени бяха станали.

– “Доде водата камъка отмие, додето огънят изтлее, додето въздухът праха развее, не ще погинат спомените вечни за отминалото утро, което вече е било .” – Произнесе Стиховете той.

Аз станах и отдръпнах се от него а мечът на стената засия. Протегнах длан, почти докоснах Острието на Света.

– Не знам защо изговори моите Слова. – Рекох аз на странника. – Ала не ще намериш онова, което търсиш, дори отвъд планините, защото Предреченият се роди и умря в един и същи ден и всичко, което остана след него е един меч и тези забравени древни, думи.

– И ти, странниче. – Рече ми той. – Ти стоиш в неговата къща и пазиш меча му, ала докога ще се преструваш на това, което не си?

– Аз съм странник, но в моята страна. – Отвърнах му. – А ти дошъл си от далечните земи.

– Дойдох за да подиря Спасение в Разрушението. – Рече ми той.

– Странниче, свали шапката си в моя дом – помолих го, защото не бе ли речено “Уважението е стълба към познанието и врата към сърцата човешки”?

Той само това и чакаше. Свали шапката си и погледна ме в очите, а аз отвърнах му и занемях.

Той, това бях Аз.

– Вдигни меча си и вземи коня ми, странниче – рече ми той – защото роден беше и умря, ала време е да се върнеш в света. Отвъд планините бъдещето лежи, а тук миналото чезне и загива.

Аз попитах го:

– А защо да яхвам коня си и меча да протегна, щом не следва ме войска? Нима ще се намерят хора отвъд, които да ме следват в победа и смърт?

– Всички тебе чакат, макар да заблуждават се с лъжи. – Рече ми той. – Защото ти си тяхната тайна мечта, която забранена им е от Лъжата, опасала Света като змия.

– Лъжа, захапала опашката си. – Промърморих аз и протегнах ръка към дръжката на меча, а тя легна като жива в дланта ми и острието засия по – силно от Слънцето навън.

– Казано е: “Ще дойде странник и на вратата черна ще почука и ще повика, онзи, който бе забравен, онзи който бе Предречен в Древността.” – Казах Аз и меча взех в ръка.

– Как искам този ден да дойде утре или след месец, ала повикан съм и идвам. – Рекох му. – Днес и Вчера ще отстъпят, когато дойде моето Утро.

И страникът остана в къщата, а онзи, който живееше в нея, яхна коня си и пресече границата между света на мъртвите и света на живите, и разсече Времето със сияещия си меч, а хората вървяха след него, защото само той знаеше тайния път на Спасението.

“И дойде Предречения на белия си кон, а мечът му блестеше като слънце. Той бе онзи, когото всички чакаха, за да ги поведе към гибел или победа”.

И отново Времето се завъртя, защото дори Блестящия меч не може да унищожи онова, когато движи Света, а може само да го съсече.

И отново се намерих, седнал на трапезата, забравил всичко и чаках странника да дойде и да почука на моята врата.

Наказан бях да спасявам и разрушавам доде се сменят вековете, а Мечът Блестящ бе моята древна и вечна съдба.

Колизия на Световете

2008-12-29T05:11:00.000-08:00

Вярвам, че съществуват два свята.

Единият е този, в който живеем всеки ден – светът, който можем да докос-нем с ръка, от който можем да вкусим с нашите сетива. Светът, в който работим, в който се храним, светът, който споделяме с нашите деца. Свят на надежда и отчаяние, на любов и омраза. Свят, в който можем да съществуваме. Реалният свят.

Съществува и друг свят – свят за който всички говорим, когато сме заедно, който присъства в нашите мечти, в нашите сънища ... и в нашите кошмари. Свят на прадокса, на илюзии и лъжи. Иреалният свят.

Тези два свята съществуват заедно и отделени един от друг. Границата на Реалността може да бъде дебела колкото една сянка, плътна, колкото мисъл, далечна като отражението в огледалото. Тя не съществува и същевременно е реална. Тя е границата на логиката и началото на парадокса.

Двата свята се подхранват взаимно. Реалността поражда иреалности, които прекрачват границата на световете – това са производни на отрицанието на действителността. Убеждението на съществуващите определя границата на невъз-можността. Това, което вярваме, че не е реално, не е част от нашия свят. То преминава в иреалността, но остава в обективния свят. Това поражда колизия на световете.

Иреалността също може да породи реалности – когато повярваме в лъжа, в илюзия, в парадокс.Тогава за нас те стават част от реалния свят, без да съществуват в обективния свят. Това също поражда колизия на световете.

Какво ще стане, когато повярваме, че иреалният свят е реален, а реалният – иреален? Когато повярваме в лъжата, в илюзията, в парадокса изобщо?

Тогава ще настъпи Колизията на Световете.

В момента, в който започнем да вярваме повече в иреалния свят, отколкото

в реалния, истината ще престане да съществува, а лъжата ще заеме нейното място.

Реалният свят ще премине през границата на невъзможността и ще се превърне в иреален. Какво ще стане с нас тогава? Ще престанем ли да съществуваме? Ще се превърнем ли в сянка на самите себе си, в представа, скрита в собствените ни умове?

Вярвам, че живеем в два свята.

Единият е светът, в който работим упорито ден след ден ... за да оцелеем. Светът, в който любовта е скъпоценен камък – блестящ, красив, беценен ... и рядък.

Светът отвъд нашите черупки, в които се крием от другите. Светът на прозаичната истина, светът на нашия живот. Светът, който се борим да променим ... или от който искаме да избягаме. Светът, в който истината може да се докосне с ръка.

Светът, в който губим вяра ден след ден.

Другият е светът, в който ни казват, че живеем. В свят, в който господар е парадоксът, а лъжата носи венеца на истината и седи на трона на вярата. Свят, в който е възможно истината да звучи невярно, фалшиво, изкуствено, а лъжата да гали слуха.

Това е свят, в който всички се научаваме да вярваме. В него всичко е възможно и нищо няма граници – това е светът на нашите убеждения ... или поне мислим за тях като за наши.

Свят, в който водата е вино, глупостта е качество, а предателството е висша проява на достойнство. Свят от върховете на планините, където живеят новите мъдреци. Те не пишат историята – те я създават. Тяхната присъда е последната – над тях и под тях няма никой – само облаци от лъжи и лицемерие. Те ни казват да вярваме в илюзията за реалност, защото в нея всичко е по – добро, по – хубaво, по – леко. За да приемем илюзията за реалност, те първо ни убеждават, че реалността е илюзия.

Илюзия, но на кого? Илюзия на несъществуващите? Възможно ли е моето съществуване да е моя лъжлива представа? Защото ако е така, ако не съществувам, как мога да се залъгвам, че съм тук?

Парадоксът бавно превзема нашия свят. Реалната и иреалната вселена са се преплели и усукали около общата ос – хората, бавно проникват една в друга и сублимират.

Ние знаем това, което не е вярно, а това, което е вярно, презираме. Защото така са ни учили.

Ние живеем в два свята.

А има място само за един.

Рано или късно реалният и иреалният свят ще се сблъскат, в борбата си за налагане в нашите умове. Този, който победи, ще остане като единствено верен и съществуващ Но кой ще е той? Дали ако победи иреалният, ние ще преминем заедно с истинския свят от другата страна на небитието? Ще се превърнем ли в неверни представи за самите себе си? В бледи копия нa една пошла лъжа?

Или просто ще престанем да съществуваме?

Вярвам, че съществуват два свята и че ние живеем и в двата.

Вярвам, че има място само за един от тях – те се отричат взаимно.

Вярвам, че напрежението помежду им е нарастнало до границата на възможното – граница след която техният сблъсък е неизбежен.

Вярвам, че Колизията на Световете вече започва – тук и сега.

Моля се да не бъдем разкъсани между световете, между истината и лъжата, между светлината и представата за светлина.

В свят, в който черното се представя за бяло, властва сивотата.

Мрачното пророчество

2008-12-28T23:59:00.000-08:00

Една сутрин видях паднал Ангел. Лежеше той в развалините на една къща. Въглените на това, което бе изгоряло около него, все още пушеха. Нищо не бе оцеляло от огъня освен няколко греди, които го затискаха. Аз усетих, че той можеше да ги махне с лекота и сам, но изглежда искаше аз да го сторя. Аз се приближих до него и повдигнах една от гредите – беше учудващо лека. Махнах я и след това махнах и другите. Той изпъна ръка, сякаш искаше да я хвана.

“ Да стиснеш ръката на паднал ангел е почти същото като да му се поклониш ” – Неканено, познанието само изплува в главата ми. Беше твърдо и стабилно като камък. От друга страна, бях длъжен да помагам на всекиго. Ако не помогнех на него, все едно, че не бях помагал на никого през живота си. Ако не можех да предложа помощта си дори на падналите ангели, нямаше смисъл от нищо в този живот. Или в онзи. Падналите ангели също се нуждаят от приятелски протегната ръка. Иначе нищо нямаше смисъл. Нямаше смисъл от самото начало.

Аз му протегнах ръката ми и той я сграбчи. Дланта му бе суха и гореща като пустиня, дъхът му бе леден като нощта в пустинята. Аз му помогнах да се изправи и му рекох :

– Да знаеш, на никого не се кланям.

Ангелът се засмя :

– Какво съвпадение. Аз също.

Той беше красив като небето. Беше съвсем като другите Ангели, само дето нямаше вече крила. Той видя какво гледам и ми рече :

– Няма вече да летя в безкрайността на този сън, който вие мислите за реалност. Отнеха свободата ми също както на вас.

– Но ние сме свободни. – Възразих му аз.

Той се засмя. Смехът му погали обгорената земя и тя настръхна. Въглените се разгоряха по – ярко.

– Кажи, ми човече, каква свобода имате вие? – Рече ми той. – Свободата да изберете праведната страна или Небето да се стовари на главите ви. Свободни сте вие, като риба в морето, която може да плува, но не и да лети.

– Някои риби могат да летят. – Възразих му аз.

Смехът му бе по – дълбок от преди.

– Някои птици могат да плуват. – Отвърна ми той. – Малкото свобода, която виждате, само хвърля по – ясна светлина върху оковите ви. Има риби, които могат да летят, но те никога няма да станат птици, така както птиците никога няма да станат риби. Свободата не е нещо, което можеш да придобиеш. Тя трябва да извира от теб и да кара да се стремиш към нея.

Тогава аз му зададох ЕДИНСТВЕНИЯ ВЪПРОС :

– Кажи ми, Ангеле, Ти, Който Падна, Кога от извора, който пресъхна отново ще потече свобода? Кога рибите ще полетят отново? Кога ще разкъсаме оковите и на тяхно място няма да поставим нови?

Така ми отвърна той :

– Когато изковете мечове от сълзите си и промушите сърцата си, а от тях потече всичката кръв на света. Когато разтопите надеждите си в пещите на обречеността и направите от тях щитове. Когато уловите всичката светлина на деня и направите от слънчевите лъчи стрели за лъковете си. ТОГАВА ЩЕ СТЕ СВОБОДНИ, А СМЪРТТА ЩЕ КОЛЕНИЧИ ПРЕД ВАС! – Прогърмя гласът му.

Внезапно Ангелът се разпука като черупка на яйце и от тази черупка излезе най – тъмното същество на света. То просъска с медения си език :

– Пази завета ми човече, защото аз ще се върна да събера армията си.

След тези думи то удари земята толкова силно, че тя се разклати изоснови и полетя във въздуха на крилете на свободата, платена с част от светлината на света. Денят стана по – тъмен, когато той излетя и се изгуби в небето.

– Свободата, скрита зад друга свобода ни прави роби на стремежа си да се откъснем от веригите, които доброволно сме си поставили. – Поклатих глава аз и продължих по пътя си а зад мен руините от изгорената къща пушеха все по – слабо, докато димът не се превърна в сянка във въображението ми.

– И този ще свърши като всички останали. – Поклатих отново глава аз. – Мнозина са падналите, малцина са тези, които са се изправяли отново.

И продължих по пътя си. Това не беше първият паднал ангел, който срещнах в този ден.

(онзи)

Те всички казваха, че повече няма да полетят и всички политаха отново, открадвайки това, което бяха изгубили, за да разберат, че сами са си го отнели.

Не можеш да подариш на човека това, което сам е отнел от себе си.

Нито да му го вземеш.