Книга

Събуди се от слънчевите лъчи и шума на отлива. Беше рано сутрин, а кожата му гореше. Протегна ръка пред погледа си – мрежата от бръчки му приличаше на тайнствена карта с много пътища, никой от които не водеше доникъде.

Кожата му бе съсухрена. Съсухрен се чувстваше и той. Беше стар. Не знаеше колко. Косата му беше сиво-бяла, но фигурата му бе стегната, а очите му бяха ясни. Не чувстваше болки в ставите, нито умора, но от друга страна не знаеше нито кой е, нито къде се намира.

Изправи се и пи вода от изворчето, до което бе заспал. Огънят до него бе отдавна изгорял, но той не го палеше, за да го топли. Огънят беше неговата памет. Всяка вечер го палеше и на сутринта го намираше изгаснал.

Нямаше представа, как се казва, нито от колко време е тук. Границата му беше морето. Където и да отидеше, стигаше до него. От центъра на куполовидното парче земя се виждаше само и единствено море. Люлееше се в бавния си ритъм, в такт със самото време, а може би то беше времето.

Извади увитата в листа риба от жарта на огнището и се нахрани с нея. Беше твърде горещо, за да чувства глад.

Отиде до брега, седна там и се вгледа в пясъка. Гледаше и виждаше книгите. Единственото, което помнеше, бе прочетеното в тях. Сюжетите пълнеха съзнанието му като безбройните пеперуди – монарх, които виждаше да прелитат в далечината. Истории за любов, истории за омраза, епични битки и трагедии, пътешествия до центъра на фантазията и до границата на света.

Започна да пише в пясъка. Беше първа глава на книга. Роман за вярната любов на момче и момиче, завинаги разделени от различните пътища, по които бяха поели техните съдби. Започваше с писмо.

Писа цял ден. Текстът заемаше няколко метра от плажната ивица на острова. Завърши с признание в любов и с шума на прилива, който дойде и го заличи.

Старецът се върна в малката горичка до изворчето. Зарови в жарта увитата в палмови листа риба и запали огъня. Виждаше сюжета си в пламъците му. На сутринта не помнеше нищо от него. Помнеше, че е писал глава от книгата, но не и за какво се разказва в нея.

Всеки ден той пишеше една глава от замисления роман и морето идваше да я отнесе. Хранеше го с думите си. Пишеше в него. Вярваше, че един ден книгата ще е написана и всеки по света ще може да я прочете.

Жирафът и баобабът

Жирафът и баобабът

 

Живеел някога в Кения, под сянката на далечния връх Килиманджаро, един жираф. Той бил най – висок от всички животни в саваната, докъдето стигал погледът. Другите жирафи били над 4 метра, а той бил над 5. Бил най – високото животно и всички диви зверове го уважавали. Лъвовете се плашели от силните му крака, носорозите не го закачали и дори кафърските биволи не смеели да го сплашват. Той бил водач на всички стада жирафи и единственият, когото женските ухажвали, защото бил най – висок от всички.

Жирафът живял с мисълта, че е най – високото същество в саваната, по – висок от акациите и баобабите, но един ден срещнал бабуин, който идвал отдалече. Той разказвал вълнуващата история на най – високото дърво на света.

-         Високо е като Килиманджаро  в далечината, казвам ви – увещавал ги той. – Най – високото дърво на света! Жираф не мож’ го изгриза – убедено добавил.

-         Лъжеш – изсъскал най – високият жираф, докато вратът му се люлеел като тялото на разгневена змия. – Няма нищо по – високо от мен в саваната.

-         На изток. Отиди на изток и ще го видиш, високий – казал му бабуинът и скочил на земята. – Аз ще отида да разпръсна вестта.

Жирафът не можел да повярва, че има нещо по – високо от него в равнината, но се отправил на изток, за да опровергае злостния слух.

            Дълго вървял жирафът, но и краката му били дълги, затова изминал много път на изток, преди да види голямата сянка на хоризонта.

            Жирафът спрял и очите му се напълнили с гледката. Огромно, могъщо дърво- баобаб, широко като възгледите на либерал  и високо като морала на консерватор, владеело голяма част от земята, докъдето стигал погледът му. Короната му била толкова широка, че навсякъде около него царяла вечна нощ и всичко било изсъхнало.

            Жирафът навлязъл под сянката му и започнал да яде от листата, но му загорчали. Дълго вървял той, сам с нерадостни мисли, докато стигне до масивния ствол на баобаба, толкова широк, че въображението на физик – теоретик не можело да го обхване.

            “Да бях птица, щях да полетя до върха на дървото и да седна отгоре му. Да бях маймуна, щях да се покатеря до върха и да си хапвам от листата. Да бях човек, щях да го отсека и да го направя по – ниско от мен” – мислел той. - “Но аз не съм нито човек, нито маймуна, нито птица. Какво да сторя?” – Той се опрял с предните си крака на дънера на дървото се изпикал отгоре му, след което се обърнал и озлобен тръгнал по обратния път към дома.

            Жирафът се върнал у дома унил, яростен и тъжен. Спрял да посещава стадата си, престанал да говори с маймуните, само се разхождал из сивата пустош. Лъвовете и другите хищници започнали да го заобикалят по – отдалеч, малките нощни животинки бягали от копитата му. Животът му станал тъмен като настроенията му, спрял да мисли за женските и за дечицата, нищо не вълнувало гиганта на саваната.

            Времето отминавало в безвремие, сухият и дъждовният сезон се сменяли, без да ги усети, докато една нощ не пробляснала светкавица, висока като планина и ослепяваща очите, последвана от гръм. Гръм толкова велик, че се чул из цялата земя, макар да бил далеч на изток.

            “Изток? Да не би…” – Без да знае какво да мисли или чувства, жирафът препуснал с всички сили към Великото Дърво. Бягал дълго, а когато стигнал уморен и на края на силите си, слънцето вече изгрявало.

            “Сянката я няма!” – Жирафът се взирал, но короната на великото дърво не закривала светлината, защото самата тя била разцепена на две от нея; разцепено било и дървото по средата на могъщия си ствол, чак до земята.

            Жирафът се приближил до разцепеното велико дърво. Задоволство и тъга се борели у него, докато гледал огромния ствол разцепен и опушен от огъня, загаснал във дъжда.

            Жирафът лесно се покатерил по допиращата се до земята корона и навел глава да отхапе едно листо, но съзрял, че така главата му е ниско.

            “Аз съм най – високият във саваната. Ям листа от върховете на дърветата, които другите жирафи не могат да стигнат. Не е за мен това” – помислил си и се обърнал на запад, към дома.

            Върнал се отменен. Отменен от тревогите, от злобата, от ревността, от тъгата и яростта. Върнал се с мисълта за стадата си, за децата си, за кикотенето на маймуните в клоните и безсилния рев на мъжкарите от лъвския прайд.  Върнал се с мисълта за мравките, които масажирали устните му и за акациите, които пускали миризма като предупреждение, щом го зърнели. Върнал се при баобабите и вировете, при антилопите и биволите, при деня и при светлината.   Върнал се и бил щастлив.

Молитва

МОЛИТВА

 

            Събуди се по залез слънце. Опита се да стане от леглото и я жегна болка в гърдите. Облегна се на възглавницата и разкъса нощницата си. Кожата ѝ беше гладка.

            Притисна ръка до мястото, което я болеше и бавно се изправи. Огледа стаята. Беше чиста и подредена, дрехите ѝ бяха сгънати на стола. Отиде до прозореца и го разтвори широко. Последният лъч светлина погали кожата ѝ. Не го почувства. Загледа се в гората, издигнала клоните си почти до къщата ѝ. Мълчанието отвърна на погледа ѝ.

            Затвори прозореца шумно и отиде до огледалото. Дълго време се взира в него, но не откри това, което търсеше.

            Облече се. Не почувства нови болки. Тъмната, вечерна рокля прилепна по тялото ѝ, тя сложи шапката си с лилии и рози и заслиза по стълбите.

            В стаята за приеми всичко беше подредено. Облата орехова маса беше застлана с кремави покривки – бялото я дразнеше – свещи във високи стойки бяха наредени в две редици, в единия край бе сервирана вечерята.

            Столът с висок гръб бе изтеглен за нея.

            Седна, сложи кърпата на коленете си, протегна ръка към кристалната чаша. Вдигна я и се загледа в течността. Гледаше, но виждаше друго.

            Беше усмихнат. Винаги беше усмихнат, тя помнеше това. Първото цвете, което ѝ даде, поднесе с усмивка. Първият танц, на който я покани бе предложен с усмивка. С усмивка си взе и сбогом с нея.

            Беше ѝ трудно да се усмихва. Седеше, забравила за вечерята, забравила за питието в ръката и се ослушваше да чуе ударите на сърцето си.

            В стаята бе пълна тишина.

            Остави чашата без да отпие, стана от стола и се запъти към скрина. Най  - отгоре беше неговата снимка. Висок, красив и млад. Усмихваше се.

            Погали лицето на снимката и я върна обратно. Ръката ѝ не трепереше.

            Погледна прозореца. Все още бе тъмно, но тя усещаше, че времето ѝ изтича.

            Отиде до вратата в дъното на голямата стая и я отвори. Стаичката беше малка – слугинска с един прозорец – но вътре бе подреден олтар, украсен с рози и лилии. Олтарът беше празен.

            Роклята се свлече по раменете ѝ.

            Притисна ръка до гръдта си, заби нокти и задълба. Не я болеше. Никога не я болеше.

            Проби кожа и тъкан, стигна до сърцето и завъртя. Извади ръката си и го погледна. Беше съсухрено, свито, по – малко от юмрука ѝ. Не туптеше.

            Не я превърна ухапването му. Не я превърна кръвта му. Не я превърна и човешката кръв. Превърна я погледът му. Очите му, когато ѝ каза сбогом и си тръгна завинаги, след като ѝ бе дал дара си. Погледът му, който бе лишен от чувства. И усмивката му.

            Тогава сърцето ѝ умря.

Тя сложи сърцето си на олтара, коленичи и започна да се моли. Молеше му се да затупти отново. Молеше са да може да чувства отново. Молеше се тишината да спре.