Шоколадово яйце

Шоколадово яйце

 

Прибрах се късно вечер.

Нямаше още седем часа, но през ноември нощта идва рано.

Дъждът през ноември също вали рано.

Когато и да вали.

Застанах пред входа си, потърсих ключовете в портмонето.

Нямаше ги.

Носех грозде на дъщеря си.

Не на лисицата.

Натиснах звънеца с фамилията на жена ми.

Тя подаде къдриците си от прозореца.

-         Къде са ти ключовете, мили? – Попита тя.

-         Не са ми ключовете мили. – Отвърнах аз.

-         За своите мили да се изкатериш, би ли? – Попита тя.

-         Вие сте моите мили, моите самовили – Отвърнах аз.

-         За вас бих изкатерил могили – Завърших мисълта аз.

Жена ми изчезна и къдриците с нея.

Във входа влезе съседът от последния етаж и задържа вратата за мен.

-         Не те ли пускат вече в твоя Едем? – Попита той.

-         Не, идват да ме срещнат даже – Отвърнах аз.

Повикахме асансьора.

Той слезна мълчалив и се разтвори като шоколадово яйце.

Вътре ме чакаха Диана и Ема както играчките от шоколадовото яйце чакат детето.

Не си играх с тях. Целунах ги.

Не бях дете.

 

 

 

Молитва

МОЛИТВА

 

            Събуди се по залез слънце. Опита се да стане от леглото и я жегна болка в гърдите. Облегна се на възглавницата и разкъса нощницата си. Кожата ѝ беше гладка.

            Притисна ръка до мястото, което я болеше и бавно се изправи. Огледа стаята. Беше чиста и подредена, дрехите ѝ бяха сгънати на стола. Отиде до прозореца и го разтвори широко. Последният лъч светлина погали кожата ѝ. Не го почувства. Загледа се в гората, издигнала клоните си почти до къщата ѝ. Мълчанието отвърна на погледа ѝ.

            Затвори прозореца шумно и отиде до огледалото. Дълго време се взира в него, но не откри това, което търсеше.

            Облече се. Не почувства нови болки. Тъмната, вечерна рокля прилепна по тялото ѝ, тя сложи шапката си с лилии и рози и заслиза по стълбите.

            В стаята за приеми всичко беше подредено. Облата орехова маса беше застлана с кремави покривки – бялото я дразнеше – свещи във високи стойки бяха наредени в две редици, в единия край бе сервирана вечерята.

            Столът с висок гръб бе изтеглен за нея.

            Седна, сложи кърпата на коленете си, протегна ръка към кристалната чаша. Вдигна я и се загледа в течността. Гледаше, но виждаше друго.

            Беше усмихнат. Винаги беше усмихнат, тя помнеше това. Първото цвете, което ѝ даде, поднесе с усмивка. Първият танц, на който я покани бе предложен с усмивка. С усмивка си взе и сбогом с нея.

            Беше ѝ трудно да се усмихва. Седеше, забравила за вечерята, забравила за питието в ръката и се ослушваше да чуе ударите на сърцето си.

            В стаята бе пълна тишина.

            Остави чашата без да отпие, стана от стола и се запъти към скрина. Най  - отгоре беше неговата снимка. Висок, красив и млад. Усмихваше се.

            Погали лицето на снимката и я върна обратно. Ръката ѝ не трепереше.

            Погледна прозореца. Все още бе тъмно, но тя усещаше, че времето ѝ изтича.

            Отиде до вратата в дъното на голямата стая и я отвори. Стаичката беше малка – слугинска с един прозорец – но вътре бе подреден олтар, украсен с рози и лилии. Олтарът беше празен.

            Роклята се свлече по раменете ѝ.

            Притисна ръка до гръдта си, заби нокти и задълба. Не я болеше. Никога не я болеше.

            Проби кожа и тъкан, стигна до сърцето и завъртя. Извади ръката си и го погледна. Беше съсухрено, свито, по – малко от юмрука ѝ. Не туптеше.

            Не я превърна ухапването му. Не я превърна кръвта му. Не я превърна и човешката кръв. Превърна я погледът му. Очите му, когато ѝ каза сбогом и си тръгна завинаги, след като ѝ бе дал дара си. Погледът му, който бе лишен от чувства. И усмивката му.

            Тогава сърцето ѝ умря.

Тя сложи сърцето си на олтара, коленичи и започна да се моли. Молеше му се да затупти отново. Молеше са да може да чувства отново. Молеше се тишината да спре.