Любов и Вино

Сложи ръка на мойте устни,

Когато морна да копнее,

ръка към чашата се спусне,

и пламнала се не помае.

Сложи ръка и запази ме,

Да не надвие лъст безмерна,

в любов и сладост твойто име,

с разгулни рими да почерна...

Посвещава се на Диана Златанова по случай Св. Трифон Зарезан

Принцът на войната

Отдавна времето бе,
когато силен аз бях.
Сега смъртта ме зове,
макар добре да живях.

Властта бе в моята кръв,
светът – във мойте нозе.
Във битка яздех аз пръв
през тежките снегове.

Отдавна времето спря,
светът се срина за мен.
Плътта ми бавно изтля,
пред нея падам сразен.

Суров и горд воин бях,
водач във битки и бран.
Стана всичко на прах,
отдавна умря този блян.

Живеех в чест и във слава,
честта бе моят златен венец.
Потъна всичко в забрава,
ръждяса железният меч.

Всичко спечелено прах е,
сън, изгубен в паметта.
И животът, и той прах е –
и пръст и пепел във прахта.

Огънят бурно горя,
виждаше се надалеч.
Остана само пепелта
и един забравен меч.

На войната принц аз бях
газил съм реки от кръв.
Ала отдавна остарях –
в смъртта ще бъда пръв.

Животът и Човекът.

Завихриха се бурни, гневни ветрове,
засвириха те тъжната си, страшна песен.
Останал сам, далеч от топли брегове,
стоеше мъж и гледаше последната си есен.

Живял бе дълго и добре.
Блестеше като слънце.
Но имаше ли миг, поне,
в който да обича?
Любов във малко зрънце,
на всекиго прилича.

Блестеше неговият лик,
ехтеше като гръм гласът му.
Силата му беше гневен вик,
от него криеше се и врагът му.

Врагове той имаше навред,
но бе изгубил своите приятели.
Трупове до него падаха безчет,
по бузите целуваха го зложелатели.

Живееше сам той в планината.
От силата и^ пиеше през ден.
Но слезеше ли после в низината,
пак връщаше се уморен.

Битки водил бе хиляда,
големи, кървави, злочести и зловещи.
Спечелил бе световна слава,
но изгаряше го тя като във адски пещи.

Тихо падаха пожълтели листа.
Прегъваха се от вятъра могъщи гори.
Тихо нашепваше на слуха му нощта :
предай се и легни; или изгори, умри!

Океанът спокоен бе и мълчалив.
Властен, могъщ и дълбок.
Изпиваше го мъжът с поглед див.
Див, пронизващ и жесток.

И пристъпваше с крачки твърди, към безкрайната мекота.
В океана покой би намерил, и истината вечна, и свобода.
Надигна се океанът и заляха мъжa вълна след вълна.
Прогледна човекът и в морското дъно не съзря онова.

“Търсенето ми приключи” – каза си той.
И отхвърли търсения, измамен покой.
“Животът е средство и цел тъй велика.
Смъртта лъже ме и при себе си ме вика. ”

“Ала аз избрах живота, диханието, борбата.
Отхвърлям от днес гордостта.
Открих най – сетне върха на планината.
Живее там, горе, мъдростта.”

Каза това и гръм разцепи небето.
Разтвори се надве океанът.
Човекът изчезна оттам,
И остави Бог сам.

ПЪТЯТ

Горе, там, в планината,
там, където свършва светът,
на върха има поляна,
а от поляната започва път.

Там, където не свършва Денят,
където изгорена беше нощта,
лежи самотен белият път,
водещ към вечността.

Там, където краят настана,
там, където свърши светът,
начало последно остана,
начало скрито в един път.

Пътят, по който всеки ще поеме,
лежи на върха на висока планина.
В сърцето на всеки пътникът дреме -
Огън скрит отвъд безкрайна низина.

Странник

Една вечер дойде странник и потропа на вратата на къщата ни. Отворих му и поканих го да влезе, защото не бе ли казано “Да таиш гостоприемство в сърцето си, означава да обичаш себе си”?

Странник беше, от далечни земи. Говорът му бе странен, и дрехите странни, ала очите му бяха с цвета на моите очи и усмивката му беше като моята. Поканих го да седне на скромната ми трапеза, ала той отказа да приеме храната ми.

– Дошъл съм отвъд планините – започна той – за да потърся Предречения човек, който ще изкове съдбата на Света и ще разруши историята, ще заличи времето и ще разкъса настоящето, за да спаси бъдещето ни.

– Отдалече идваш, странниче. – Продумах аз, а сърцето ми биеше по – бързо отпреди. – Странно е твоето търсене, защото стари са Пророчествата, които възгласяват края на света, древни и отминали както отминали са древните хора, що са ги изрекли и написали.

– Стари са – съгласен беше той – и колкото по – стари стават, толкова по – сигурно е, че ще се сбъднат, защото написани са върху камък и запечатани с Истината, която не познава Времето.

– Камъкът може да стане на пясък, буквите могат да се заличат, а спомените да заглъхнат с отминаването на вековете. – Възразих треперещ от гняв аз и стиснах дланите си, за да не види странникът колко червени бяха станали.

– “Доде водата камъка отмие, додето огънят изтлее, додето въздухът праха развее, не ще погинат спомените вечни за отминалото утро, което вече е било .” – Произнесе Стиховете той.

Аз станах и отдръпнах се от него а мечът на стената засия. Протегнах длан, почти докоснах Острието на Света.

– Не знам защо изговори моите Слова. – Рекох аз на странника. – Ала не ще намериш онова, което търсиш, дори отвъд планините, защото Предреченият се роди и умря в един и същи ден и всичко, което остана след него е един меч и тези забравени древни, думи.

– И ти, странниче. – Рече ми той. – Ти стоиш в неговата къща и пазиш меча му, ала докога ще се преструваш на това, което не си?

– Аз съм странник, но в моята страна. – Отвърнах му. – А ти дошъл си от далечните земи.

– Дойдох за да подиря Спасение в Разрушението. – Рече ми той.

– Странниче, свали шапката си в моя дом – помолих го, защото не бе ли речено “Уважението е стълба към познанието и врата към сърцата човешки”?

Той само това и чакаше. Свали шапката си и погледна ме в очите, а аз отвърнах му и занемях.

Той, това бях Аз.

– Вдигни меча си и вземи коня ми, странниче – рече ми той – защото роден беше и умря, ала време е да се върнеш в света. Отвъд планините бъдещето лежи, а тук миналото чезне и загива.

Аз попитах го:

– А защо да яхвам коня си и меча да протегна, щом не следва ме войска? Нима ще се намерят хора отвъд, които да ме следват в победа и смърт?

– Всички тебе чакат, макар да заблуждават се с лъжи. – Рече ми той. – Защото ти си тяхната тайна мечта, която забранена им е от Лъжата, опасала Света като змия.

– Лъжа, захапала опашката си. – Промърморих аз и протегнах ръка към дръжката на меча, а тя легна като жива в дланта ми и острието засия по – силно от Слънцето навън.

– Казано е: “Ще дойде странник и на вратата черна ще почука и ще повика, онзи, който бе забравен, онзи който бе Предречен в Древността.” – Казах Аз и меча взех в ръка.

– Как искам този ден да дойде утре или след месец, ала повикан съм и идвам. – Рекох му. – Днес и Вчера ще отстъпят, когато дойде моето Утро.

И страникът остана в къщата, а онзи, който живееше в нея, яхна коня си и пресече границата между света на мъртвите и света на живите, и разсече Времето със сияещия си меч, а хората вървяха след него, защото само той знаеше тайния път на Спасението.

“И дойде Предречения на белия си кон, а мечът му блестеше като слънце. Той бе онзи, когото всички чакаха, за да ги поведе към гибел или победа”.

И отново Времето се завъртя, защото дори Блестящия меч не може да унищожи онова, когато движи Света, а може само да го съсече.

И отново се намерих, седнал на трапезата, забравил всичко и чаках странника да дойде и да почука на моята врата.

Наказан бях да спасявам и разрушавам доде се сменят вековете, а Мечът Блестящ бе моята древна и вечна съдба.

Колизия на Световете

Вярвам, че съществуват два свята.

Единият е този, в който живеем всеки ден – светът, който можем да докос-нем с ръка, от който можем да вкусим с нашите сетива. Светът, в който работим, в който се храним, светът, който споделяме с нашите деца. Свят на надежда и отчаяние, на любов и омраза. Свят, в който можем да съществуваме. Реалният свят.

Съществува и друг свят – свят за който всички говорим, когато сме заедно, който присъства в нашите мечти, в нашите сънища ... и в нашите кошмари. Свят на прадокса, на илюзии и лъжи. Иреалният свят.

Тези два свята съществуват заедно и отделени един от друг. Границата на Реалността може да бъде дебела колкото една сянка, плътна, колкото мисъл, далечна като отражението в огледалото. Тя не съществува и същевременно е реална. Тя е границата на логиката и началото на парадокса.

Двата свята се подхранват взаимно. Реалността поражда иреалности, които прекрачват границата на световете – това са производни на отрицанието на действителността. Убеждението на съществуващите определя границата на невъз-можността. Това, което вярваме, че не е реално, не е част от нашия свят. То преминава в иреалността, но остава в обективния свят. Това поражда колизия на световете.

Иреалността също може да породи реалности – когато повярваме в лъжа, в илюзия, в парадокс.Тогава за нас те стават част от реалния свят, без да съществуват в обективния свят. Това също поражда колизия на световете.

Какво ще стане, когато повярваме, че иреалният свят е реален, а реалният – иреален? Когато повярваме в лъжата, в илюзията, в парадокса изобщо?

Тогава ще настъпи Колизията на Световете.

В момента, в който започнем да вярваме повече в иреалния свят, отколкото

в реалния, истината ще престане да съществува, а лъжата ще заеме нейното място.

Реалният свят ще премине през границата на невъзможността и ще се превърне в иреален. Какво ще стане с нас тогава? Ще престанем ли да съществуваме? Ще се превърнем ли в сянка на самите себе си, в представа, скрита в собствените ни умове?

Вярвам, че живеем в два свята.

Единият е светът, в който работим упорито ден след ден ... за да оцелеем. Светът, в който любовта е скъпоценен камък – блестящ, красив, беценен ... и рядък.

Светът отвъд нашите черупки, в които се крием от другите. Светът на прозаичната истина, светът на нашия живот. Светът, който се борим да променим ... или от който искаме да избягаме. Светът, в който истината може да се докосне с ръка.

Светът, в който губим вяра ден след ден.

Другият е светът, в който ни казват, че живеем. В свят, в който господар е парадоксът, а лъжата носи венеца на истината и седи на трона на вярата. Свят, в който е възможно истината да звучи невярно, фалшиво, изкуствено, а лъжата да гали слуха.

Това е свят, в който всички се научаваме да вярваме. В него всичко е възможно и нищо няма граници – това е светът на нашите убеждения ... или поне мислим за тях като за наши.

Свят, в който водата е вино, глупостта е качество, а предателството е висша проява на достойнство. Свят от върховете на планините, където живеят новите мъдреци. Те не пишат историята – те я създават. Тяхната присъда е последната – над тях и под тях няма никой – само облаци от лъжи и лицемерие. Те ни казват да вярваме в илюзията за реалност, защото в нея всичко е по – добро, по – хубaво, по – леко. За да приемем илюзията за реалност, те първо ни убеждават, че реалността е илюзия.

Илюзия, но на кого? Илюзия на несъществуващите? Възможно ли е моето съществуване да е моя лъжлива представа? Защото ако е така, ако не съществувам, как мога да се залъгвам, че съм тук?

Парадоксът бавно превзема нашия свят. Реалната и иреалната вселена са се преплели и усукали около общата ос – хората, бавно проникват една в друга и сублимират.

Ние знаем това, което не е вярно, а това, което е вярно, презираме. Защото така са ни учили.

Ние живеем в два свята.

А има място само за един.

Рано или късно реалният и иреалният свят ще се сблъскат, в борбата си за налагане в нашите умове. Този, който победи, ще остане като единствено верен и съществуващ Но кой ще е той? Дали ако победи иреалният, ние ще преминем заедно с истинския свят от другата страна на небитието? Ще се превърнем ли в неверни представи за самите себе си? В бледи копия нa една пошла лъжа?

Или просто ще престанем да съществуваме?

Вярвам, че съществуват два свята и че ние живеем и в двата.

Вярвам, че има място само за един от тях – те се отричат взаимно.

Вярвам, че напрежението помежду им е нарастнало до границата на възможното – граница след която техният сблъсък е неизбежен.

Вярвам, че Колизията на Световете вече започва – тук и сега.

Моля се да не бъдем разкъсани между световете, между истината и лъжата, между светлината и представата за светлина.

В свят, в който черното се представя за бяло, властва сивотата.