Шепот

Когато бягам, вятърът тича с мене,
В безкрайните полета, позлатени,
След снопите, ожънати, червени,
Пред слънцето, пред утро с дъх солен
Към тихи езера, реки пенливи,
Към сините, самотни планини,
Раздиращи небето там на две.
Когато бягам, дишам леко,
а спра ли се, как стягат ме гърди,
а тръгна ли отново, ето
пак вятърът на мене тъй шепти.
Събуждам се, горите тихи,
Безмълвни, укорните клони,
Надвисват се над стъпкани треви,
Да стана аз не мога вече,
Тъй дълго тича с мене ти,
Върви по дирите ми, ветре,
Върви на близките шепти,
Докато ти говориш, аз не мълча…

Алогичен

Обичам и русите,
обичам и филите,
обичам и куците,
обичам и кривите.
Обичам свободата,
обичам да е силна ръката,
обичам да разсъждавам,
обичам и да не разсъждавам,
обичам да се радвам,
обичам и да страдам,
в дъжда да тичам гол,
на хората да се обличат да им казват.
Обичам винаги да бъда прав,
дори и винаги да съм сгрешил,
обичам облаци на ясното небе,
обичам залези по изгрев - време,
обичам логиката на абсурда
обичам любовта народна,
обичам и властта народна,
с любов оплождаща народа.
Ех, хубаво е да си ясен, недвусмислен и логичен,
обаче ставаш в тази трагикомедия фатално атипичен

Огън и кръв

Там, където огънят срещна земята,
и в буйни пламъци разтопи се ледът;
там, където буря прекърши листата,
а дърветата стенеха и пращяха,
там се обагри в кръв и болка светът.

Там се смеси вятър с водата
и образува се водния стълб;
и сблъска се смерчът сърцато
просече през огъня път.

И там беше битката вечна,
на стихии, раздиращи плът.
В битката славна, далечна,
създаван бе с болка светът.

Всяко творение омесва се с болка,
със сълзи горчиви полива се то.
Всяка истина е родена свободна,
ала в смърт е захранена тя

Красивото вечно живее,
ала храни се с кръв.
Дори плътта да изтлее,
остава огънят пръв.

10.04.2004.

Тъмноока

Тъмноока

Любовта бе болка неискана,

Близостта бе сън, зла мълва,

Самотата бе в тъмното истина,

Ала мъртва не беше тази мечта.

В мрак и мъгла, без посока,

В шепот коварен, бях заблуден,

С болка докоснах те, тъмноока –

В болка раздирах всеки твой блян.

Ала светло бе утрото на сълзите,

Чист бе погледът докоснат от срам,

Прошката не затвори вратите,

Любовта не отвърна лика си от свян.

Любовта не е болка, а свобода

И мъглата се вдига накрая,

Тъй все жива е тази мечта –

Не от теб, заради теб е красива…

…до края.

14.02.2010.

Притча за ЗЕСтрата

Имало едно време един богат търговец, който много обичал своите три дъщери. Най – голямата имала коса като предено злато и очи като чисти сапфири, средната имала коса като мед и усмивка като слънце, а най – малката имала коса като абано, уста като рубин и очи като кладенец. Търговецът много си ги обичал и ценял и не искал да се раздели с тях. Много юнаци от далечни земи и принцове от различни кралства идвали да им поискат ръката, но търговецът отказвал, защото се страхувал за своите дъщери. След време жена му се разболяла тежко и на смърното си легло му пъоискала:

- Моля те, мъжо, ожени щерките си, ще бъдат нещастни, ако живеят без любов, освободи ги от твоя страх.

Търговецът много обичал жена си и не можел да и откаже, затова обявил, че ще ожени дъщерите си за тези, които те си изберат, но им поставил условие – винаги да носят със себе си сребърни медалиони, които бил купил от един странстващ вълшебник. Сам той сложил такъв медалион и им рекъл:

- С тези медалиони винаги ще знам как сте и ще ви чувствам все едно сте до мен. Ще знам всичко за вас.

- Но татко, какъв живот ще живеем, ако непрекъснато ни наблюдаваш – протестирала най – голямата. - Как ще споделиш любовта ни към мъжете ни?

- Дъщери мои, без тези медалиони, аз няма да ви пусна да се ожените – рекъл им категорично търговецът. - Те са вашата ЗЕСтра.

Най – малката дъщеря отказала да се ожени и останала при баща си,

а по – големите и сестри спретнали бърже сватби, след като избрали мъжете, които обичали отдавна.

През първата им брачна нощ никой не спал – нито женените дъщери и техните мъже, нито бащата, нито най – малката дъщеря. Дъщерите и мъжете непрестанно се опитвали да се целунат, но усещали лудата скръб на бащата, а той се мятал в леглото си и мъчел да откачи медалиона, но напразно, защото магията ги обвързвала доживот. Най – малката дъщеря стояла до него и го утешавала.

Така била и втората и третата нощ и така – цяла година. Дъщерите не познали мъжете си, търговецът не познал сън и спокойствие, защото усещал как те спрели да го обичат и това го измъчвало най – много. В ничий дом нямало спокойствие, ведрина и щастие, никой нищо не можел да направи, затова търговецът постепенно обеднял, продал къщата си и с дъщеря си се настанили в една малка дървена къщурка до реката, недалеч от града, в който живеели дъщерите му. Търговецът вече живеел живота на своите дъщери, а те нямало свой живот заради него.

Минали години, красотата на дъщерите помръкнала, мъжете им не могли да издържат вечното мъчение през нощта и макар да не можели да ги напуснат официално, те ги пратили обратно на баща им. Най – голямата сестра се обесила на следващта сутрин, втората сестра полудяла и тъй като баща им чувствал всичко, лудостта се пренесла и у него. Настъпили тежки времена и за третата сестра, която издържала семейството като плетяла кошници и чистела домове. Ръцете и непрекъснато били разкървавени, но тя запазила своята ведрина и добрина и не позволила на страданието да сложи белег върху нея. Нейната грижа успяла да върне разсъдъка на баща и в една вечер и той я помолил:

- Моля те, дъще, освободи ме от бремето на ЗЕСтрата ми, позволи на душата ми да намери мир. Горчиво се разкайвам, че ви оковах във веригите на своя страх, които нищо не може да счупи.

Дъщерята заплакала, но отишла в кухнята и забъркала отвара, която да приспи баща и. След като я изпил, той спрял да диша и починал.

В този миг медалионът паднал от врата му и врата на втората дъщеря, която в миг на просветление заридала неутешимо в прегръдките на най – малката дъщеря.

Минала година... Втората сестра се върнала при своя мъж и заживели щастливо, а най – малката дъщеря най – сетне отишла при своя любим, който бил дал клетва да я чака, докато тя стане готова да се оженят.

- Любима, как разбра какво ще се случи – Попитал я той след брачната нощ. - Ти не прие ЗЕСтрата, остана при баща си, откъде знаеше?

- Татко винаги е живял в страх – той е търговец – отвърнала му най – малката дъщеря. – Страх за стоката, страх за парите, страх за жената и за дъщерите. Той не можеше да живее без своя страх и го превърна в окови и за другите. Рано или късно това щеше да го прекърши и исках да остана с него, за да му помогна. Не можех да дойда при теб и да пожертвам и твоята любов в името на неговата лудост. Бог възнаграждава търпеливите и аз приех съдбата си, затова Му благодаря, че те доведе при мен.

Така освободените от страха дъщери заживяли честито до края на дните си, а на най – голямата дъщеря посветили параклис в гробищата, в който върху камък написали тази история за поучение на всички, чиято птица на любовта се превърне в чудовището на страха, а той е най – лошата ЗЕСтра.

Диема

ДИЕМА

Те заедно са сила нова,

Тъй свежи, пролетни цветя,

И майката за дъщеря готова,

Да сбъдне детските мечти

Диана, майчиното име,

Ема, пролетното цвете,

И в лято, в есен и във зима,

Диема, заедно са двете.

Крака на бебе, майчина ръка,

Милувка нежна и прегръдка зла-

Целувка сладка и немирна дъщеря...

Тя казва се Диана – моята жена,

Наричаме я Ема – омайна дъщеря,

И както буря Слънцето отнема,

Така Диана си прегръща Ема,

С любов и грижа за една,

Послушна, умна дъщеря.

Тъй двете заедно

Ме гледат -

Диана, Ема

Са... Диема,

Две чисти, изворни души,

Тъй смело сляти във една,

Когато ме целуне Тя,

Опивам се от детските мечти,

Сърцето ми в ръцете им лежи,

Така ми шепне Любовта:

„тежи сърце, душа – лети!”

Идеал

Духът ми пак се носи под дъжда.....
а тялото в костюма гние,
от обичаи лицемерни оковано,
към спомени за щедрост глухо
и от ласки отзовано.
Аз вече не тъжа...