Шоколадово яйце

Шоколадово яйце

 

Прибрах се късно вечер.

Нямаше още седем часа, но през ноември нощта идва рано.

Дъждът през ноември също вали рано.

Когато и да вали.

Застанах пред входа си, потърсих ключовете в портмонето.

Нямаше ги.

Носех грозде на дъщеря си.

Не на лисицата.

Натиснах звънеца с фамилията на жена ми.

Тя подаде къдриците си от прозореца.

-         Къде са ти ключовете, мили? – Попита тя.

-         Не са ми ключовете мили. – Отвърнах аз.

-         За своите мили да се изкатериш, би ли? – Попита тя.

-         Вие сте моите мили, моите самовили – Отвърнах аз.

-         За вас бих изкатерил могили – Завърших мисълта аз.

Жена ми изчезна и къдриците с нея.

Във входа влезе съседът от последния етаж и задържа вратата за мен.

-         Не те ли пускат вече в твоя Едем? – Попита той.

-         Не, идват да ме срещнат даже – Отвърнах аз.

Повикахме асансьора.

Той слезна мълчалив и се разтвори като шоколадово яйце.

Вътре ме чакаха Диана и Ема както играчките от шоколадовото яйце чакат детето.

Не си играх с тях. Целунах ги.

Не бях дете.