Книга

Събуди се от слънчевите лъчи и шума на отлива. Беше рано сутрин, а кожата му гореше. Протегна ръка пред погледа си – мрежата от бръчки му приличаше на тайнствена карта с много пътища, никой от които не водеше доникъде.

Кожата му бе съсухрена. Съсухрен се чувстваше и той. Беше стар. Не знаеше колко. Косата му беше сиво-бяла, но фигурата му бе стегната, а очите му бяха ясни. Не чувстваше болки в ставите, нито умора, но от друга страна не знаеше нито кой е, нито къде се намира.

Изправи се и пи вода от изворчето, до което бе заспал. Огънят до него бе отдавна изгорял, но той не го палеше, за да го топли. Огънят беше неговата памет. Всяка вечер го палеше и на сутринта го намираше изгаснал.

Нямаше представа, как се казва, нито от колко време е тук. Границата му беше морето. Където и да отидеше, стигаше до него. От центъра на куполовидното парче земя се виждаше само и единствено море. Люлееше се в бавния си ритъм, в такт със самото време, а може би то беше времето.

Извади увитата в листа риба от жарта на огнището и се нахрани с нея. Беше твърде горещо, за да чувства глад.

Отиде до брега, седна там и се вгледа в пясъка. Гледаше и виждаше книгите. Единственото, което помнеше, бе прочетеното в тях. Сюжетите пълнеха съзнанието му като безбройните пеперуди – монарх, които виждаше да прелитат в далечината. Истории за любов, истории за омраза, епични битки и трагедии, пътешествия до центъра на фантазията и до границата на света.

Започна да пише в пясъка. Беше първа глава на книга. Роман за вярната любов на момче и момиче, завинаги разделени от различните пътища, по които бяха поели техните съдби. Започваше с писмо.

Писа цял ден. Текстът заемаше няколко метра от плажната ивица на острова. Завърши с признание в любов и с шума на прилива, който дойде и го заличи.

Старецът се върна в малката горичка до изворчето. Зарови в жарта увитата в палмови листа риба и запали огъня. Виждаше сюжета си в пламъците му. На сутринта не помнеше нищо от него. Помнеше, че е писал глава от книгата, но не и за какво се разказва в нея.

Всеки ден той пишеше една глава от замисления роман и морето идваше да я отнесе. Хранеше го с думите си. Пишеше в него. Вярваше, че един ден книгата ще е написана и всеки по света ще може да я прочете.

Жирафът и баобабът

Жирафът и баобабът

 

Живеел някога в Кения, под сянката на далечния връх Килиманджаро, един жираф. Той бил най – висок от всички животни в саваната, докъдето стигал погледът. Другите жирафи били над 4 метра, а той бил над 5. Бил най – високото животно и всички диви зверове го уважавали. Лъвовете се плашели от силните му крака, носорозите не го закачали и дори кафърските биволи не смеели да го сплашват. Той бил водач на всички стада жирафи и единственият, когото женските ухажвали, защото бил най – висок от всички.

Жирафът живял с мисълта, че е най – високото същество в саваната, по – висок от акациите и баобабите, но един ден срещнал бабуин, който идвал отдалече. Той разказвал вълнуващата история на най – високото дърво на света.

-         Високо е като Килиманджаро  в далечината, казвам ви – увещавал ги той. – Най – високото дърво на света! Жираф не мож’ го изгриза – убедено добавил.

-         Лъжеш – изсъскал най – високият жираф, докато вратът му се люлеел като тялото на разгневена змия. – Няма нищо по – високо от мен в саваната.

-         На изток. Отиди на изток и ще го видиш, високий – казал му бабуинът и скочил на земята. – Аз ще отида да разпръсна вестта.

Жирафът не можел да повярва, че има нещо по – високо от него в равнината, но се отправил на изток, за да опровергае злостния слух.

            Дълго вървял жирафът, но и краката му били дълги, затова изминал много път на изток, преди да види голямата сянка на хоризонта.

            Жирафът спрял и очите му се напълнили с гледката. Огромно, могъщо дърво- баобаб, широко като възгледите на либерал  и високо като морала на консерватор, владеело голяма част от земята, докъдето стигал погледът му. Короната му била толкова широка, че навсякъде около него царяла вечна нощ и всичко било изсъхнало.

            Жирафът навлязъл под сянката му и започнал да яде от листата, но му загорчали. Дълго вървял той, сам с нерадостни мисли, докато стигне до масивния ствол на баобаба, толкова широк, че въображението на физик – теоретик не можело да го обхване.

            “Да бях птица, щях да полетя до върха на дървото и да седна отгоре му. Да бях маймуна, щях да се покатеря до върха и да си хапвам от листата. Да бях човек, щях да го отсека и да го направя по – ниско от мен” – мислел той. - “Но аз не съм нито човек, нито маймуна, нито птица. Какво да сторя?” – Той се опрял с предните си крака на дънера на дървото се изпикал отгоре му, след което се обърнал и озлобен тръгнал по обратния път към дома.

            Жирафът се върнал у дома унил, яростен и тъжен. Спрял да посещава стадата си, престанал да говори с маймуните, само се разхождал из сивата пустош. Лъвовете и другите хищници започнали да го заобикалят по – отдалеч, малките нощни животинки бягали от копитата му. Животът му станал тъмен като настроенията му, спрял да мисли за женските и за дечицата, нищо не вълнувало гиганта на саваната.

            Времето отминавало в безвремие, сухият и дъждовният сезон се сменяли, без да ги усети, докато една нощ не пробляснала светкавица, висока като планина и ослепяваща очите, последвана от гръм. Гръм толкова велик, че се чул из цялата земя, макар да бил далеч на изток.

            “Изток? Да не би…” – Без да знае какво да мисли или чувства, жирафът препуснал с всички сили към Великото Дърво. Бягал дълго, а когато стигнал уморен и на края на силите си, слънцето вече изгрявало.

            “Сянката я няма!” – Жирафът се взирал, но короната на великото дърво не закривала светлината, защото самата тя била разцепена на две от нея; разцепено било и дървото по средата на могъщия си ствол, чак до земята.

            Жирафът се приближил до разцепеното велико дърво. Задоволство и тъга се борели у него, докато гледал огромния ствол разцепен и опушен от огъня, загаснал във дъжда.

            Жирафът лесно се покатерил по допиращата се до земята корона и навел глава да отхапе едно листо, но съзрял, че така главата му е ниско.

            “Аз съм най – високият във саваната. Ям листа от върховете на дърветата, които другите жирафи не могат да стигнат. Не е за мен това” – помислил си и се обърнал на запад, към дома.

            Върнал се отменен. Отменен от тревогите, от злобата, от ревността, от тъгата и яростта. Върнал се с мисълта за стадата си, за децата си, за кикотенето на маймуните в клоните и безсилния рев на мъжкарите от лъвския прайд.  Върнал се с мисълта за мравките, които масажирали устните му и за акациите, които пускали миризма като предупреждение, щом го зърнели. Върнал се при баобабите и вировете, при антилопите и биволите, при деня и при светлината.   Върнал се и бил щастлив.

Шоколадово яйце

Шоколадово яйце

 

Прибрах се късно вечер.

Нямаше още седем часа, но през ноември нощта идва рано.

Дъждът през ноември също вали рано.

Когато и да вали.

Застанах пред входа си, потърсих ключовете в портмонето.

Нямаше ги.

Носех грозде на дъщеря си.

Не на лисицата.

Натиснах звънеца с фамилията на жена ми.

Тя подаде къдриците си от прозореца.

-         Къде са ти ключовете, мили? – Попита тя.

-         Не са ми ключовете мили. – Отвърнах аз.

-         За своите мили да се изкатериш, би ли? – Попита тя.

-         Вие сте моите мили, моите самовили – Отвърнах аз.

-         За вас бих изкатерил могили – Завърших мисълта аз.

Жена ми изчезна и къдриците с нея.

Във входа влезе съседът от последния етаж и задържа вратата за мен.

-         Не те ли пускат вече в твоя Едем? – Попита той.

-         Не, идват да ме срещнат даже – Отвърнах аз.

Повикахме асансьора.

Той слезна мълчалив и се разтвори като шоколадово яйце.

Вътре ме чакаха Диана и Ема както играчките от шоколадовото яйце чакат детето.

Не си играх с тях. Целунах ги.

Не бях дете.

 

 

 

Молитва

МОЛИТВА

 

            Събуди се по залез слънце. Опита се да стане от леглото и я жегна болка в гърдите. Облегна се на възглавницата и разкъса нощницата си. Кожата ѝ беше гладка.

            Притисна ръка до мястото, което я болеше и бавно се изправи. Огледа стаята. Беше чиста и подредена, дрехите ѝ бяха сгънати на стола. Отиде до прозореца и го разтвори широко. Последният лъч светлина погали кожата ѝ. Не го почувства. Загледа се в гората, издигнала клоните си почти до къщата ѝ. Мълчанието отвърна на погледа ѝ.

            Затвори прозореца шумно и отиде до огледалото. Дълго време се взира в него, но не откри това, което търсеше.

            Облече се. Не почувства нови болки. Тъмната, вечерна рокля прилепна по тялото ѝ, тя сложи шапката си с лилии и рози и заслиза по стълбите.

            В стаята за приеми всичко беше подредено. Облата орехова маса беше застлана с кремави покривки – бялото я дразнеше – свещи във високи стойки бяха наредени в две редици, в единия край бе сервирана вечерята.

            Столът с висок гръб бе изтеглен за нея.

            Седна, сложи кърпата на коленете си, протегна ръка към кристалната чаша. Вдигна я и се загледа в течността. Гледаше, но виждаше друго.

            Беше усмихнат. Винаги беше усмихнат, тя помнеше това. Първото цвете, което ѝ даде, поднесе с усмивка. Първият танц, на който я покани бе предложен с усмивка. С усмивка си взе и сбогом с нея.

            Беше ѝ трудно да се усмихва. Седеше, забравила за вечерята, забравила за питието в ръката и се ослушваше да чуе ударите на сърцето си.

            В стаята бе пълна тишина.

            Остави чашата без да отпие, стана от стола и се запъти към скрина. Най  - отгоре беше неговата снимка. Висок, красив и млад. Усмихваше се.

            Погали лицето на снимката и я върна обратно. Ръката ѝ не трепереше.

            Погледна прозореца. Все още бе тъмно, но тя усещаше, че времето ѝ изтича.

            Отиде до вратата в дъното на голямата стая и я отвори. Стаичката беше малка – слугинска с един прозорец – но вътре бе подреден олтар, украсен с рози и лилии. Олтарът беше празен.

            Роклята се свлече по раменете ѝ.

            Притисна ръка до гръдта си, заби нокти и задълба. Не я болеше. Никога не я болеше.

            Проби кожа и тъкан, стигна до сърцето и завъртя. Извади ръката си и го погледна. Беше съсухрено, свито, по – малко от юмрука ѝ. Не туптеше.

            Не я превърна ухапването му. Не я превърна кръвта му. Не я превърна и човешката кръв. Превърна я погледът му. Очите му, когато ѝ каза сбогом и си тръгна завинаги, след като ѝ бе дал дара си. Погледът му, който бе лишен от чувства. И усмивката му.

            Тогава сърцето ѝ умря.

Тя сложи сърцето си на олтара, коленичи и започна да се моли. Молеше му се да затупти отново. Молеше са да може да чувства отново. Молеше се тишината да спре.

 

Миниатюри

МИНИАТЮРИ

I.

Предното колело на велосипеда се въртеше на пътя, а гарваните грачеха над останките на колата. Жътва беше.

 

II.

Поглед. Думи. Допир. Прегръдка. Нощ. Стенание .Светлина. Вик. Гърмеж. Под. Болка. Мрак.

 

 

III.

Жената се напъваше в родилния дом, но от нея излизаше само мрак.  На сутринта Слънцето не изгря.

 

 

IV.

Джон винаги беше смятал, че е по – добре да приключва с копането по светло.  Имаше още много роднини, за които да се погрижи.

 

 

V.

Първата чаша беше празна, втората наполовина, а третата - на две трети. Следите от нокти започваха от нея.

 

 

VI.

Първият сняг заваля над банановата горичка през юни.

 

 

VII.

Две очи се взираха в небето, държани от съсухрена ръка. 

 

 

VIII.

Люлката скърцаше на вятъра и почти заглушаваше трошенето на костите и ръмженето на кучетата.

 

 

IX.

Електронният будилник показваше 28:00 часа, а вятърът отвън свиреше полка. Телефонът иззвъня отново.

 

 

X.

Тик. Так. Тик  - так, тик - так. Тик  - так, тик – так, тик-так. Тик- так, тик-так, тик-так, тик-так. Тик.Тик.Тик…

 

 

XI.

Саксиите с цветя в стаята миришеха прекрасно и почти успяваха да скрият вонята на разложено. Никой не помръдваше.

 

 

XII.

Сънуваше, че пада. Отвори очи и вятърът заблъска в лицето му.

 

Шепот

Когато бягам, вятърът тича с мене,
В безкрайните полета, позлатени,
След снопите, ожънати, червени,
Пред слънцето, пред утро с дъх солен
Към тихи езера, реки пенливи,
Към сините, самотни планини,
Раздиращи небето там на две.
Когато бягам, дишам леко,
а спра ли се, как стягат ме гърди,
а тръгна ли отново, ето
пак вятърът на мене тъй шепти.
Събуждам се, горите тихи,
Безмълвни, укорните клони,
Надвисват се над стъпкани треви,
Да стана аз не мога вече,
Тъй дълго тича с мене ти,
Върви по дирите ми, ветре,
Върви на близките шепти,
Докато ти говориш, аз не мълча…

Алогичен

Обичам и русите,
обичам и филите,
обичам и куците,
обичам и кривите.
Обичам свободата,
обичам да е силна ръката,
обичам да разсъждавам,
обичам и да не разсъждавам,
обичам да се радвам,
обичам и да страдам,
в дъжда да тичам гол,
на хората да се обличат да им казват.
Обичам винаги да бъда прав,
дори и винаги да съм сгрешил,
обичам облаци на ясното небе,
обичам залези по изгрев - време,
обичам логиката на абсурда
обичам любовта народна,
обичам и властта народна,
с любов оплождаща народа.
Ех, хубаво е да си ясен, недвусмислен и логичен,
обаче ставаш в тази трагикомедия фатално атипичен

Огън и кръв

Там, където огънят срещна земята,
и в буйни пламъци разтопи се ледът;
там, където буря прекърши листата,
а дърветата стенеха и пращяха,
там се обагри в кръв и болка светът.

Там се смеси вятър с водата
и образува се водния стълб;
и сблъска се смерчът сърцато
просече през огъня път.

И там беше битката вечна,
на стихии, раздиращи плът.
В битката славна, далечна,
създаван бе с болка светът.

Всяко творение омесва се с болка,
със сълзи горчиви полива се то.
Всяка истина е родена свободна,
ала в смърт е захранена тя

Красивото вечно живее,
ала храни се с кръв.
Дори плътта да изтлее,
остава огънят пръв.

10.04.2004.

Тъмноока

Тъмноока

Любовта бе болка неискана,

Близостта бе сън, зла мълва,

Самотата бе в тъмното истина,

Ала мъртва не беше тази мечта.

В мрак и мъгла, без посока,

В шепот коварен, бях заблуден,

С болка докоснах те, тъмноока –

В болка раздирах всеки твой блян.

Ала светло бе утрото на сълзите,

Чист бе погледът докоснат от срам,

Прошката не затвори вратите,

Любовта не отвърна лика си от свян.

Любовта не е болка, а свобода

И мъглата се вдига накрая,

Тъй все жива е тази мечта –

Не от теб, заради теб е красива…

…до края.

14.02.2010.

Притча за ЗЕСтрата

Имало едно време един богат търговец, който много обичал своите три дъщери. Най – голямата имала коса като предено злато и очи като чисти сапфири, средната имала коса като мед и усмивка като слънце, а най – малката имала коса като абано, уста като рубин и очи като кладенец. Търговецът много си ги обичал и ценял и не искал да се раздели с тях. Много юнаци от далечни земи и принцове от различни кралства идвали да им поискат ръката, но търговецът отказвал, защото се страхувал за своите дъщери. След време жена му се разболяла тежко и на смърното си легло му пъоискала:

- Моля те, мъжо, ожени щерките си, ще бъдат нещастни, ако живеят без любов, освободи ги от твоя страх.

Търговецът много обичал жена си и не можел да и откаже, затова обявил, че ще ожени дъщерите си за тези, които те си изберат, но им поставил условие – винаги да носят със себе си сребърни медалиони, които бил купил от един странстващ вълшебник. Сам той сложил такъв медалион и им рекъл:

- С тези медалиони винаги ще знам как сте и ще ви чувствам все едно сте до мен. Ще знам всичко за вас.

- Но татко, какъв живот ще живеем, ако непрекъснато ни наблюдаваш – протестирала най – голямата. - Как ще споделиш любовта ни към мъжете ни?

- Дъщери мои, без тези медалиони, аз няма да ви пусна да се ожените – рекъл им категорично търговецът. - Те са вашата ЗЕСтра.

Най – малката дъщеря отказала да се ожени и останала при баща си,

а по – големите и сестри спретнали бърже сватби, след като избрали мъжете, които обичали отдавна.

През първата им брачна нощ никой не спал – нито женените дъщери и техните мъже, нито бащата, нито най – малката дъщеря. Дъщерите и мъжете непрестанно се опитвали да се целунат, но усещали лудата скръб на бащата, а той се мятал в леглото си и мъчел да откачи медалиона, но напразно, защото магията ги обвързвала доживот. Най – малката дъщеря стояла до него и го утешавала.

Така била и втората и третата нощ и така – цяла година. Дъщерите не познали мъжете си, търговецът не познал сън и спокойствие, защото усещал как те спрели да го обичат и това го измъчвало най – много. В ничий дом нямало спокойствие, ведрина и щастие, никой нищо не можел да направи, затова търговецът постепенно обеднял, продал къщата си и с дъщеря си се настанили в една малка дървена къщурка до реката, недалеч от града, в който живеели дъщерите му. Търговецът вече живеел живота на своите дъщери, а те нямало свой живот заради него.

Минали години, красотата на дъщерите помръкнала, мъжете им не могли да издържат вечното мъчение през нощта и макар да не можели да ги напуснат официално, те ги пратили обратно на баща им. Най – голямата сестра се обесила на следващта сутрин, втората сестра полудяла и тъй като баща им чувствал всичко, лудостта се пренесла и у него. Настъпили тежки времена и за третата сестра, която издържала семейството като плетяла кошници и чистела домове. Ръцете и непрекъснато били разкървавени, но тя запазила своята ведрина и добрина и не позволила на страданието да сложи белег върху нея. Нейната грижа успяла да върне разсъдъка на баща и в една вечер и той я помолил:

- Моля те, дъще, освободи ме от бремето на ЗЕСтрата ми, позволи на душата ми да намери мир. Горчиво се разкайвам, че ви оковах във веригите на своя страх, които нищо не може да счупи.

Дъщерята заплакала, но отишла в кухнята и забъркала отвара, която да приспи баща и. След като я изпил, той спрял да диша и починал.

В този миг медалионът паднал от врата му и врата на втората дъщеря, която в миг на просветление заридала неутешимо в прегръдките на най – малката дъщеря.

Минала година... Втората сестра се върнала при своя мъж и заживели щастливо, а най – малката дъщеря най – сетне отишла при своя любим, който бил дал клетва да я чака, докато тя стане готова да се оженят.

- Любима, как разбра какво ще се случи – Попитал я той след брачната нощ. - Ти не прие ЗЕСтрата, остана при баща си, откъде знаеше?

- Татко винаги е живял в страх – той е търговец – отвърнала му най – малката дъщеря. – Страх за стоката, страх за парите, страх за жената и за дъщерите. Той не можеше да живее без своя страх и го превърна в окови и за другите. Рано или късно това щеше да го прекърши и исках да остана с него, за да му помогна. Не можех да дойда при теб и да пожертвам и твоята любов в името на неговата лудост. Бог възнаграждава търпеливите и аз приех съдбата си, затова Му благодаря, че те доведе при мен.

Така освободените от страха дъщери заживяли честито до края на дните си, а на най – голямата дъщеря посветили параклис в гробищата, в който върху камък написали тази история за поучение на всички, чиято птица на любовта се превърне в чудовището на страха, а той е най – лошата ЗЕСтра.