Кървавата Теодора II

II ЧАСТ

Минали дванадесет щастливи години за валхуните. Малката Теодора растяла весела и усмихната девойка с тъмни коси като изпредена коприна и очи, дълбоки като езера, пълни с гъста, черна кръв.

Теодора обичала градините на царските палати. Тя лудувала в тях с по – малкия от двамата си батковци, най – любимото и^ същество на целия свят. Тя обичала дивите цветя и поляните, старият разкривен дъб в едно от кътчетата на дивата градина, чиито клони често я приютявали, когато имала мъка. Всяко кътче от царските градини сякаш било част от нейната душа.

Дванадесет години майка и^ била щастлива както никога досега. Дори тъгата по непрежалимия и^ съпруг не можела да надвие над радостта, с която тя слушала смеха на дъщеря си, играеща си в градините.

Дванадесет години народът и^ бил щастлив, защото мирни били те за валхуните – сякаш раждането на царската дъщеря благословило всички тях. Тедора наистина била Дар от боговете за валхуните, както предрекъл Владетелят.

На дванадесетата година, месец след деня на рождението на Теодора, съюзът на страните, граничещи с Валхуните, ударил.

Дълга и кървава била тази война. По – големият брат на Теодора загинал в сражение, спасявайки с тялото си Владетелката, която излязла да предвожда войските им и любимецът на Теодора скоро го заместил, като вдигнал меча на Владетеля. Месеци траели битките. Четта на войските на съюзените страни била неизброима – пълчища пехотинци понесли арбалети и копия, карали хълмовете на страната на Валхуните да почернеят от тях, ала силна била валхунската конница и бърза като вятъра. Удряла ту на едно място ту на друго и побягвала без никой да може да я настигне. Месеци отминали, месеци на битки, в които били превзимани не един и два града на валхуните. Мъже, жени и деца падали под боздуганите и секирите на нашествениците, които палели всичко след себе си, отвличали младите жени и посичали децата им, за да прекършат валхунския род. Огън пламтял в сърцата на градовете, виното и кръвта потичали по улиците и се смесвали, преди да закипят под яростния гнет на пламъците.

Всичко изглеждало изгубено, когато съюзените войски на съседните държави проникнали в столицата на Валхуните и достигнали на две хиляди крачки от царските палати, ала тогава по – младият син на Владетеля, любимецът на Теодора повел отчаян щурм. Голямо било геройството му, защото сам той бил начело на атаката, която отблъс-нала и прекършила завоевателните войски. Те побягнали презглава, а той ги преследвал и избивал заедно с войските си, начело на които била гвардията на Владетелката. Преследвали ги той десетки хиляди крачки отвъд последния дом в столицата и части от разбитите войски на валхуните се увличали след него и на свой ред преследвали завоевателите. Войските на валхуните, начело с младия наследник на Владетеля спрели, едва когато достигнали до укрепените лагери на нашествениците, които нямало как да превземат с леката си и бърза като вятъра конница.

Тържествено влезли войските на младия Владетел в столицата, защото битката го провъзгласила за такъв според древния обичай на валхуните. Тържествено влезнали и посрещнати били с цветя от все още живите, докато конете крачели леко през труповете на войници, жени и деца, паднали посечени в гръб от нашествениците.

– Сестро, Велика Битка беше и Велика Победа ни донесе тя! – Втурнал се младият Владетел към Теодора и свалил ризницата си, за да я вземе в прегръдките си. Завъртял я той във въздуха като перце, а тя се смеела радостна, защото виждала го жив сред мечтаните на сърцето и^ градини.

Погледнали я сините му очи и тя разрошила светлите му коси, ала ръката и^ замръзнала, когато видяла болка в тях. Появила се изведнъж, тя изпълнила ведрите кладенци на душата му и той коленичил с нея в ръце, и паднал върху нея, а тя видяла перата на стърчащата от гърба му стрела. Тялото на стрелата било позлатено. Теодора забелязала нечий тъмен силует, който бягал от градината и^, ала тя не можела да мисли за него, защото държала труп в ръцете си. Любящият и^, брат, този когото тя обичала повече от всичко на света, повече от себе си, той бил мъртъв с кръв, обагрила устните му.

Надигнал се вой в градините на сърцето, вой яростен и безумен, яростен в тъгата си и безумен в омразата си. Когато воят, оповестяващ края на едно изгубено бъдеще и началото на едно намерено отмъщение секнал, Теодора била различна. Била се променила от корена си. Мекото в нея изчезнало, оголена оставала твърдостта и^ на жена от народа на Валхуните, на една от рода – баща, носеща кръвта на първия валхун, онзи, който договорил съдбата на рода и^ с боговете. Дълго време Теодора държала главата на младия Владетел в ръцете си и милвала златните му коси, така рядко срещани сред народа и^. Те били смятани за добра поличба от валхуните. Дълго стояла и взирала се безутешно в очите му, докато те не помръкнали съвсем, изгубили живота му завинаги. Тя надигнала очи и погледнала към меча му, а очите и^ вещаели кръв в смъртоносния си блясък. Тя надигнала меча му, извадила стрелата от тялото на брат си и обърнала го по гръб, след което потопила меча на Владетеля в кръвта му и така помазан бил втори път както предрекли жреците на Великия Бог.

– Животът може да се заплати само с живот. – Изрекла Теодора на глас. – Животът на брат ми може да се заплати само с живота на убийците му. –Извикала красива в яростта си тя. – Живот за живот, кръв за кръв, огън за огън! Прошепнала тя над меча в древната клетва на вечното отмъщение. Изправила се тя и надигнала меча, а той засиял с червения отблясък на кръвта, която не можела да засъхне на това острие.

И взела със себе си позлатената стрела, чиито връх пронизал сърцето на брат и^. Върхът бил златен, с формата на главата на могъщ шаран, разтворил устата си.

И тръгнала по пътеката на воина Теодора, която по – късно щяла да стане известна като Кървавата. Тръгнала за мъст. За мъст и справедливост.

Защото Животът може бъде заплатен само с Живот.

Кървавата Теодора I

КЪРВАВАТА ТЕОДОРА

(Епична Поема в Три Части)

ОТ

ЛЪЧЕЗАР ПЛАМЕНОВ ТОМОВ

I ЧАСТ

Чуйте о, хора, поемата за Принцесата живяла, някога по нашите земи. Страшно било името и^, дваж по – страшни – подвизите и ^ и триж по – страшна била самата тя.

Името и^ било Теодора....

Някога, в далечни от нашите времена, тук живеело племето на валхуните. Велик народ били те – войнствен и страшен на бойното поле, смел и безрасъден във всяко свое действие. Цивилизовани били те и от столетия короната се предавала в едно – единствено семейство – родът – глава или родът – баща, както го наричали те. Живеел царският род в неземни, несънувани палати от мрамор и злато, с копринени драперии, с мозайки със страховити и вълнуващи бойни сцени, направени от разноцветен кехлибар, донесен отвъд Великото Море; с прозорци от рисувано стъкло, които внасяли светлина и огрявали белия мрамор, червената мед, и златото засиявало в своето великолепие, засенчвано единствено от блясъка на сапфирите и смарагдите. Денем стаите се огласяли от детския смях на двамата синове на владетеля на валхуните – смели и палави момчета, играещи си с мечове и лъкове. Единственото, което липсвало на владетеля и неговата любяща жена било едно момиченце, което да разведри душите им, и да изпълни със смеха си градините с цветя, които царицата на валхуните толкова обичала.

Владетелят видял тъгата на любимата в нейните очи и се заклел да потърси помощта на боговете, за да я дари с жадуваното от нея дете. Дори синовете им не можели да потушат пламъка на страданието в нея, когато тя гледала празните цветни градини от прозореца си. Безкрайните, полюшващи се на вятър цветове я натъжавали още повече и сълзите неканени идвали и изпълвали очите и^.

Един ден владетелят на валхуните дочул, че в една далечна страна има храм на Върховния Бог, в който жреците изпълнявали желанията на молителите срещу цената, която били склонни да платят. Царят сбрал еленовата си гвардия – най – могъщите конници на неговата страна, прочута с безмилостнте си воини, които яздели вятъра, и потеглили на път за далечната страна. През много страни минали и не всички ги пускали драговолно, затова водели много битки по пътя си и разкъсвали армиите, които се противопоставяли на пътя им. Великите воини, и техните коне, обрамчени с еленови рога си пробивали път сякаш били обикнали смъртта и приели я като тяхна майка, защото всички знаели за великата тъга на царския дом и обичали своята царица, която показала им покоя и тихата радост на мира и своя цар, който водел ги във битка и показвал им горчиво – сладкия вкус на победата, извоювана и платена с кръв.

След много битки това Велико Пътуване, както било наречено по – късно и което само достойно е за поема, най – после свършило. Владетелят на валхуните прекрачил през каменните стъпала на Големия храм на Великия Бог, който виждал всичко и комуто била подвластна бурята. Той коленичил пред статуята на бога и свалил шлема си, който разкрил лицето му, за да види Онзи, че идва с чест. Той разказал за молбата си на главния жрец и му било отвърнато:

– Цената на твоето желание е кръв. Три пъти с кръв трябва да бъде платено – с твоята кръв и с кръвта на народа ти. Веднъж за това, което е било, веднъж за това, което е и още веднъж за това, което иде. Приемаш ли цената, Царю?

Владетелят на валхуните излязъл пред храма и повторил думите на жреца пред своите еленови бойци. Всички паднали на колене пред него и порязали лявата си ръка с бойния си нож и повторили като един:

– Живеем твоя живот, Владетелю, умираме с твоята смърт. Твоята чест е и наша чест, твоята болка е и наша болка, твоята скръб е и наша скръб. Кръвта си дадохме веднъж в оброк към теб, кръвта си даваме втори път в оброк към това, което трябва да бъде. Води ни в Смъртта, Владетелю на Валхуните и нека тя ни прибере, ако ти изменим.

Клетвата била древна, но силна и Владетелят влязъл в храма и рекъл:

– Приемам.

– Подайте ми меча, Царю. – Рекъл му жрецът. Царят му го дал, жрецът го хванал и казал:

– Пролейте кръвта си, царю.

Владетелят кимнал замислено.

– Знаех, че пътят ми ще свърши тук, в мига, в който реших да тръгна. Животът може да се заплати само с живот. – Казал той древната поговорка.

– Животът може да се заплати само с живот. – Повторил Жрецът.

Владетелят на валхуните забил ножа в ръката си и кръвта му – топла, гъста и и червена потекла като водопад над меча му и върху меча му, помазвайки го със свещеното миро на живота.

Докато кръвта му изтичала над меча, Владетелят се провикнал колкото му глас държи:

– Синове мои, върнете се при царицата си и пазете дъщеря ми, която ще се роди с цената на честта си. И донесете волята ми: Теодора ще е името и^ – Дар от Боговете, защото дар е тя за народа ми от Бога на този храм, Бога на всичко живо, Онзи, който властва над бурята. Помнете и предайте и^ последните ми думи:

– Животът може да се заплати само с живот. – Извикал той с последни сили и паднал над меча си, мъртъв.

Синовете на Владетеля, еленовите бойци, взели меча му и препуснали през всички страни обратно по пътя си. Много битки водели те и много армии съкрушили, за да стигнат у дома и настроили народите срещу себе си, ала те мислели само за това, как новината ще порази царицата им.

Месеци минали, докато Синовете на Владетеля стигнат до палатите на Царицата, но когато дошли, те разбрали че е бременна. Бременна от последната им нощ с Царя, преди да тръгне на дългото си пътешествие.

Царицата приела Меча на Владетеля от ръцете им, защото символ бил на властта му над Валхуните, ала тях прогонила, защото ги обвинила, че са оставили съпруга и^ да умре и не слушала ги в дълбоката си скръб.

Тръгнали си Синовете на Владетеля, еленовите бойци, изчезнали като дим и мъгла от могъщата държава на валхуните и се заклели никога повече да не познаят мир, докато не възвърнат честта си.

А страните, обкръжаващи Валхуните с пръстен започнали да градят своите съюзи срещу тях, защото разгневил ги походът на Владетеля, който минал през тях с огън и меч, за да достигне до храма на Великия Бог в далечната страна.

Дванадесет години градяли те своите съюзи и после нападнали.

Триплети

1. Моралът е рационален,
2. Любовта е необходима,
3. Съчувствието е естествено.

1. Моралът не е философски въпрос,
2. Злото не е мисловна категория,
3. престъпленията не са статистика!

1. Смирението е победа,
2. Уважението е химера,
3. Мъростта е клада.