Духът ми пак се носи под дъжда..... а тялото в костюма гние, от обичаи лицемерни оковано, към спомени за щедрост глухо и от ласки отзовано. Аз вече не тъжа...
Певец: В песента на живота собствен, аз съм главният герой
Хермес: и публика безсмъртна търсиш ти, певецо на балади за живота свой? Нима ще срещнеш обожатели в гората, където призраците бродят и жалеят, или в поля, в които гарваните грачат?
Певец:
Земя не търся аз, ни в небесата, се каня да летя на струните на Клио, за Богове не пея, ни за герои, за нимфи или за сирени, наслади земни, или амброзия не пия но вдъхвам от таланта свой.
Хермес:
Герой си ти в слова изкусни но нямаш покровител или бог, нектар не ще докоснеш с устни, Олимп затворен е за взорът твой.
Певец:
Герой съм, но възпят герой, не търся слава или милост, не пея и за теб или за други, на своя епос съм герой, в балада кратка съм искрата, талант без свят и без посока, освен посоката на моя дом, на огледалото и на душата.
Заключение:
Тук Боговете замълчаха, певецът вдигна лира и запя, а Хермес бе смутен, за кратко, намерил бе човешка чистота...
Втурнала се Теодора на любимия си кон – буен, черен жребец, когото нарекла Черен Огън и с високо вдигнат меч се врязала в редиците на вражеските войски, които се сражавали с гвардията на Владетелката в самата столица. Великата Победа на младия Владетел не била достатъчна, за да задържи за дълго войските на съюзените страни, съседни на Валхуните.
Теодора се врязала във вражеските редици и се била като буен вихър, а конят и ^ танцувал в битката и трошел черепите на враговете и^ с подкованите си копита. Мечът, на който кръвта не съхнела, се носел като вятъра и посичал в бурния си полет телата на войниците на съюзените държави. Гвардията на Владетелката се втурнала да защитава младата девойка, защото майка и^ им наредила така и те я изоставили, за да защитят дъщеря и^. Владетелката умряла от вражески меч, който отсякъл главата и^, но болка тя не изпитала, защото гледала дъщеря си и не усещала нищо друго освен щастие.
Начело с Теодора, която проявила безумна храброст, гвардията на Владетелката прекършила и съкрушила армията на нашествениците, която нямала път назад, защото войниците били подпалили къщите, когато настъпвали. Теодора посякла всички, които попадали на пътя и^ с безмилостна усмивка на устните си. Валхуните не взимали пленници.
Накрая останал само пълководецът на обединената армия – висш офицер, защото никой крал не би се съгласил друг да предвожда армията му. Тя наредила да го хванат и да го накарат да коленичи пред нея, след което с добре премерен удар отсякла главата му. От нея тя наредила да направят чаша, а от кръвта, която плиснала по нея, тя не почистила, за да видят всички позора на победения и^ противник. Тя наредила да разкъсат тялото на офицера, да хвърлят червата му на кучетата, да набодат сърцето му – още топло и биещо – на шиш, да разхвърлят крайниците му по четирите краища на столицата на валхуните, белия му дроб тя раздала на воините си, а черния дроб изяла сама – там, пред всички.
Дори валхуните застинали от ужас. Те – страшните воини, пред които треперели всички страни, не били виждали такова нещо. От този момент нататък Теодора била наречена Кървавата.
Кървавата Теодора спечелила първата си битка, ала войната все още била далече от края си. Въпреки, че славата и^ се разнесла надлъж и нашир, две трети от страната на валхуните оставали завзети от войските на нашествениците, които нямали чет. Тя знаела, че с останалите и^ воини не ще успее да отмъсти на враговете си, затова обърнала взор на север – там, където някога се отеглили еленовите бойци.
– Елате с мен, братя и нека пометем като степен пожар редиците на враговете ни, тези, които опустошиха земите на сърцата ни, тези, които нямат чест. Нека бъдем вятъра, който ще разпали пожара! – Гласът на Теодора, наречена Кървавата, бил спокоен и уверен, но пламтял от омраза към всичко. – Вие се заклехте с оброк на баща ми, закълнете се сега на мен. Аз ще върна честта ви и не ще я взема никога повече.
– Никога повече. – Разнесъл се стонът на еленовите бойци, на Синовете на Владетеля.
– Никога повече – сякаш прошепнал вятърът.
Воините паднали до един на колене пред нея, срязали левите си ръце с бойните си
ножове и рекли като един:
– Не един, два оброка дадохме на Владетеля на валхуните: веднъж към него и веднъж към това, което трябва да бъде. Сега даваме оброк към теб и към това, което ще бъде. Живеем с твоя живот, умираме с твоята смърт. Твоята болка е и наша болка, твоята скръб е и наша скръб, нашите оръжия са твои.
– Станете, братя мои. – Призовала ги Теодора. – От днес ще се наричате не Синове на Владетеля или еленови бойци; от днес ще се наричате Синове на Вятъра. Елате, братя мои, да полетим заедно и да мъстим. Да мъстим!
И станали известни Синовете на Вятъра и тяхната предводителка, Кървавата Теодора повела бурята срещу войските на враговете си.
Дванадесет години тя се била с нашествениците. Нейните мрачни рейдове срещу техните редици станали известни като Ноктите на Кървавата. Смърт и Ужас сеела тя, където се появявала и буря пожънвала. Главите на вражеските военачалници висяли, окачени на коня и^ и тя давала на Черен Огън и на неговите синове да пият от кръвта на враговете. Мрачни и кървави били тези дванадесет години за народите на съюзените държави... както и за народа на валхуните. Дванадесет години непрестанна война, двана-десет години, в които Синовете на Вятъра връхлитали и ожънвали враговете си, макар винаги да били превъзхождани в чет, дванадесет години на мрак. Кървавата Теодора била ненаситна. Тя изтласкала нашествениците далеч назад, извън границите на страната на валхуните, но продължила да се бори срещу тях и им нанасяла удар след удар, всеки по – кървава, страшен и безмилостен от следващия. Ако в началото тя била стомана, в края тя била като гранит. Нямала милост.
И задействали своя коварен план, враговете и^ и пратили войска, която да я залови, докато е на стан край руините на бившата столица на валхуните. Войските и^ били обкръжени от засада, но били готови да умрат до последния човек. Кървавата Теодора поискала преговори и пленила пратеника, който и^ пратили. Този пратеник се оказал принца на втората по – големина страна в съюза на съседите. Той бил с руси коси, сини очи и имал нежния поглед на брат и^. Теодора не могла да вдигне ръка и го пуснала да си върви, след което повела последния си щурм. Въпреки нечуваната ^ храброст, тя можела да загине, ако не бил онзи момък, който възспрял стрелците си и пратил хората си да я пленят. Синовете на вятъра се разбили като вълни в камък в редиците на обкръжилите ги войски. Теодора, която била начело на тях, попаднала в плен.
Кралете на съюзените държави поискали главата и^, набучена на копие, но принцът не можел да се съгласи. Той предложил единствения изход този страшен плен на всява-щата ужас у враговете си Теодора. Предложил и^ женитба и тя приела. Защото влюбени били двамата, влюбени от мига, в който се видели.
Тяхната сватба възвърнала мира на народа на валхуните и народите на съюзените държави. Любовта грейнала като златно слънце над тях и изглеждало, че кървавата лудост изоставила Теодора.
Изминали дванадесет щастливи години. Дванадесет години, в които прякорът на Теодора се превърнал от Теодора, Кървавата, в Теодора, Щедрата. Тя донесла мир и щастие на двата народа, които управлявала заедно със съпруга си. Живели щастливо в градините на сърцето, докато един ден тя не открила гроба на брат си.
Там, полузарита от навяната от вятъра пръст, лежала златната стрела, която Теодора си отнесла от тялото му. На шестата година от битките, тя се била върнала и я оставила на това място, за да пази шаранът духа на починалия и^ брат. Валхуните вярвали в мъдростта на реките и езерата и образът на рибата бил свещен за тях.
Теодора взела и почистила златното острие на стрелата. Формата на главата на шарана и^ се струвала позната.
Тя изтичала и погледнала знамето на страната на нейния принц, сега крал и цар – крал на неговата страна и цар на нейната, така както тя била царица на своя и кралица на неговия народ.
Знамето било зелено, със златната глава на шарана в средата му. Глава, леко повдигната нагоре, с разтворена уста.
Изтичала Теодора и взела колчана с ловните стрели на съпруга и^. Повечето били с железни остриета, но две от тях били позлатени, със златни остриета във формата на главата на шаран с леко повдигната глава и разтворена уста.
Гербът на древния род на съпруга и^, последна издънка, на който бил принцът и^. Единствен представител на велик род, също като нея.
Когато принцът се завърнал от държавните си дела в градините на сърцето и^,той я заварил да държи меча на Владетеля в дясната си ръка.
Той протегнал ръка към нея, но преди да я достигне, тя се дръпнала и порязала лявата си ръка с меча, след което я оставила да изтече над меча и^.
Със скръбен вик влюбеният в нея принц се втурнал в нея и когато я взел в прегръдките си, усетил изтичащата топлина на живота и^. Той стиснал ръката и^ и дръпнал към себе си. Мечът на Владетеля го пронизал в сърцето и той паднал върху нея, споделяйки смъртта и^. Очите им били едни срещу други. Блясъците в тях угаснали заедно, а кръвта им се разливала и напоявала благодатната черна земя, а над тях тихо се откъсвали и се ронели цветовете на овощните дървета.
И така мечът бил помазан за трети път с кръвта на рода – баща, така както три пъти било платено с кръв на народа на валхуните за живота на Теодора – Дар от Боговете.
Изпълнено било пророчеството на жреца на Великия Бог, Онзи, който властвал над бурята.
И слели се двата народа – така както се слели кръвта на техните предводители в черната пръст на земята на валхуните.
На мястото, където умрели, пораснало дърво. Имената на хората изчезнали във времето и изтрили се от паметта, както изтрили се и имената на народите, ала хората запомнили завинаги името на Теодора.
Минали дванадесет щастливи години за валхуните. Малката Теодора растяла весела и усмихната девойка с тъмни коси като изпредена коприна и очи, дълбоки като езера, пълни с гъста, черна кръв.
Теодора обичала градините на царските палати. Тя лудувала в тях с по – малкия от двамата си батковци, най – любимото и^ същество на целия свят. Тя обичала дивите цветя и поляните, старият разкривен дъб в едно от кътчетата на дивата градина, чиито клони често я приютявали, когато имала мъка. Всяко кътче от царските градини сякаш било част от нейната душа.
Дванадесет години майка и^ била щастлива както никога досега. Дори тъгата по непрежалимия и^ съпруг не можела да надвие над радостта, с която тя слушала смеха на дъщеря си, играеща си в градините.
Дванадесет години народът и^ бил щастлив, защото мирни били те за валхуните – сякаш раждането на царската дъщеря благословило всички тях. Тедора наистина била Дар от боговете за валхуните, както предрекъл Владетелят.
На дванадесетата година, месец след деня на рождението на Теодора, съюзът на страните, граничещи с Валхуните, ударил.
Дълга и кървава била тази война. По – големият брат на Теодора загинал в сражение, спасявайки с тялото си Владетелката, която излязла да предвожда войските им и любимецът на Теодора скоро го заместил, като вдигнал меча на Владетеля. Месеци траели битките. Четта на войските на съюзените страни била неизброима – пълчища пехотинци понесли арбалети и копия, карали хълмовете на страната на Валхуните да почернеят от тях, ала силна била валхунската конница и бърза като вятъра. Удряла ту на едно място ту на друго и побягвала без никой да може да я настигне. Месеци отминали, месеци на битки, в които били превзимани не един и два града на валхуните. Мъже, жени и деца падали под боздуганите и секирите на нашествениците, които палели всичко след себе си, отвличали младите жении посичали децата им, за да прекършат валхунския род. Огън пламтял в сърцата на градовете, виното и кръвта потичали по улиците и се смесвали, преди да закипят под яростния гнет на пламъците.
Всичко изглеждало изгубено, когато съюзените войски на съседните държави проникнали в столицата на Валхуните и достигнали на две хиляди крачки от царските палати, ала тогава по – младият син на Владетеля, любимецът на Теодора повел отчаян щурм. Голямо било геройството му, защото сам той бил начело на атаката, която отблъс-нала и прекършила завоевателните войски. Те побягнали презглава, а той ги преследвал и избивал заедно с войските си, начело на които била гвардията на Владетелката. Преследвали ги той десетки хиляди крачки отвъд последния дом в столицата и части от разбитите войски на валхуните се увличали след него и на свой ред преследвали завоевателите. Войските на валхуните, начело с младия наследник на Владетеля спрели, едва когато достигнали до укрепените лагери на нашествениците, които нямало как да превземат с леката си и бърза като вятъра конница.
Тържествено влезли войските на младия Владетел в столицата, защото битката го провъзгласила за такъв според древния обичай на валхуните. Тържествено влезнали и посрещнати били с цветя от все още живите, докато конете крачели леко през труповете на войници, жени и деца, паднали посечени в гръб от нашествениците.
– Сестро, Велика Битка беше и Велика Победа ни донесе тя! – Втурнал се младият Владетел към Теодора и свалил ризницата си, за да я вземе в прегръдките си. Завъртял я той във въздуха като перце, а тя се смеела радостна, защото виждала го жив сред мечтаните на сърцето и^ градини.
Погледнали я сините му очи и тя разрошила светлите му коси, ала ръката и^ замръзнала, когато видяла болка в тях. Появила се изведнъж, тя изпълнила ведрите кладенци на душата му и той коленичил с нея в ръце, и паднал върху нея, а тя видяла перата на стърчащата от гърба му стрела. Тялото на стрелата било позлатено. Теодора забелязала нечий тъмен силует, който бягал от градината и^, ала тя не можела да мисли за него, защото държала труп в ръцете си. Любящият и^, брат, този когото тя обичала повече от всичко на света, повече от себе си, той бил мъртъв с кръв, обагрила устните му.
Надигнал се вой в градините на сърцето, вой яростен и безумен, яростен в тъгата си и безумен в омразата си. Когато воят, оповестяващ края на едно изгубено бъдеще и началото на едно намерено отмъщение секнал, Теодора била различна. Била се променила от корена си. Мекото в нея изчезнало, оголена оставала твърдостта и^ на жена от народа на Валхуните, на една от рода – баща, носеща кръвта на първия валхун, онзи, който договорил съдбата на рода и^ с боговете. Дълго време Теодора държала главата на младия Владетел в ръцете си и милвала златните му коси, така рядко срещани сред народа и^. Те били смятани за добра поличба от валхуните. Дълго стояла и взирала се безутешно в очите му, докато те не помръкнали съвсем, изгубили живота му завинаги. Тя надигнала очи и погледнала към меча му, а очите и^ вещаели кръв в смъртоносния си блясък. Тя надигнала меча му, извадила стрелата от тялото на брат си и обърнала го по гръб, след което потопила меча на Владетеля в кръвта му и така помазан бил втори път както предрекли жреците на Великия Бог.
– Животът може да се заплати само с живот. – Изрекла Теодора на глас. – Животът на брат ми може да се заплати само с живота на убийците му. –Извикала красива в яростта си тя. – Живот за живот, кръв за кръв, огън за огън! Прошепнала тя над меча в древната клетва на вечното отмъщение. Изправила се тя и надигнала меча, а той засиял с червения отблясък на кръвта, която не можела да засъхне на това острие.
И взела със себе си позлатената стрела, чиито връх пронизал сърцето на брат и^. Върхът бил златен, с формата на главата на могъщ шаран, разтворил устата си.
И тръгнала по пътеката на воина Теодора, която по – късно щяла да стане известна като Кървавата. Тръгнала за мъст. За мъст и справедливост.
Създадените от мен текстове и клипове в моите блогове са моя собственост. Те могат да бъдат свободно възпроизвеждани на други места - без обаче да бъдат допълнително обработвани в смислово и съдържателно отношение. Условието при това е да се посочва авторството на творбата и да се слага линк към мястото, от което са взети. Забранено е използването на мои произведения за комерсиални цели, от които да се облагодетелстват лица, нямащи принос за създаването на съдържащите се в тях ценности.
Публикации
