неделя, 25 декември 2011 г.

A Christmas for the bad

When crow knocks gently on my window

And Christmas snow keeps falling in the dark

And tracks of sled are wide and glowing by my door

The guy in red is tall and skinny;

His laughter falls like stones on me

I know I’ve been so naughty in this year,

That Christmas sent me fear and dreams.

A crow still knocks not gently on my window

From inside I not speak nor hear of evil

And tracks of sled are light not brighter than the night

That lies on me so silent, so unbearable and thin.

A walk on roof nor see or hear, not bloody spell

To open the closed path inside my domus

To enter with a present with the breath of graveyard

With crawling footsteps of long dead creature,

His pet is darker then the eye of wicked crow,

It doesn’t knock before it enters,

It doesn’t wait for whisper: Help

His hound death is, but his present is deserved

I have been naughty for too long.

Just God may find me mercy and may save me

If not me then my soul. Or not.

петък, 17 декември 2010 г.

Книга



Събуди се от слънчевите лъчи и шума на отлива. Беше рано сутрин, а кожата му гореше. Протегна ръка пред погледа си – мрежата от бръчки му приличаше на тайнствена карта с много пътища, никой от които не водеше доникъде.

Кожата му бе съсухрена. Съсухрен се чувстваше и той. Беше стар. Не знаеше колко. Косата му беше сиво-бяла, но фигурата му бе стегната, а очите му бяха ясни. Не чувстваше болки в ставите, нито умора, но от друга страна не знаеше нито кой е, нито къде се намира.

Изправи се и пи вода от изворчето, до което бе заспал. Огънят до него бе отдавна изгорял, но той не го палеше, за да го топли. Огънят беше неговата памет. Всяка вечер го палеше и на сутринта го намираше изгаснал.

Нямаше представа, как се казва, нито от колко време е тук. Границата му беше морето. Където и да отидеше, стигаше до него. От центъра на куполовидното парче земя се виждаше само и единствено море. Люлееше се в бавния си ритъм, в такт със самото време, а може би то беше времето.

Извади увитата в листа риба от жарта на огнището и се нахрани с нея. Беше твърде горещо, за да чувства глад.

Отиде до брега, седна там и се вгледа в пясъка. Гледаше и виждаше книгите. Единственото, което помнеше, бе прочетеното в тях. Сюжетите пълнеха съзнанието му като безбройните пеперуди – монарх, които виждаше да прелитат в далечината. Истории за любов, истории за омраза, епични битки и трагедии, пътешествия до центъра на фантазията и до границата на света.

Започна да пише в пясъка. Беше първа глава на книга. Роман за вярната любов на момче и момиче, завинаги разделени от различните пътища, по които бяха поели техните съдби. Започваше с писмо.

Писа цял ден. Текстът заемаше няколко метра от плажната ивица на острова. Завърши с признание в любов и с шума на прилива, който дойде и го заличи.

Старецът се върна в малката горичка до изворчето. Зарови в жарта увитата в палмови листа риба и запали огъня. Виждаше сюжета си в пламъците му. На сутринта не помнеше нищо от него. Помнеше, че е писал глава от книгата, но не и за какво се разказва в нея.

Всеки ден той пишеше една глава от замисления роман и морето идваше да я отнесе. Хранеше го с думите си. Пишеше в него. Вярваше, че един ден книгата ще е написана и всеки по света ще може да я прочете.

четвъртък, 9 декември 2010 г.

Жирафът и баобабът

Жирафът и баобабът

 

Живеел някога в Кения, под сянката на далечния връх Килиманджаро, един жираф. Той бил най – висок от всички животни в саваната, докъдето стигал погледът. Другите жирафи били над 4 метра, а той бил над 5. Бил най – високото животно и всички диви зверове го уважавали. Лъвовете се плашели от силните му крака, носорозите не го закачали и дори кафърските биволи не смеели да го сплашват. Той бил водач на всички стада жирафи и единственият, когото женските ухажвали, защото бил най – висок от всички.

Жирафът живял с мисълта, че е най – високото същество в саваната, по – висок от акациите и баобабите, но един ден срещнал бабуин, който идвал отдалече. Той разказвал вълнуващата история на най – високото дърво на света.

-         Високо е като Килиманджаро  в далечината, казвам ви – увещавал ги той. – Най – високото дърво на света! Жираф не мож’ го изгриза – убедено добавил.

-         Лъжеш – изсъскал най – високият жираф, докато вратът му се люлеел като тялото на разгневена змия. – Няма нищо по – високо от мен в саваната.

-         На изток. Отиди на изток и ще го видиш, високий – казал му бабуинът и скочил на земята. – Аз ще отида да разпръсна вестта.

Жирафът не можел да повярва, че има нещо по – високо от него в равнината, но се отправил на изток, за да опровергае злостния слух.

            Дълго вървял жирафът, но и краката му били дълги, затова изминал много път на изток, преди да види голямата сянка на хоризонта.

            Жирафът спрял и очите му се напълнили с гледката. Огромно, могъщо дърво- баобаб, широко като възгледите на либерал  и високо като морала на консерватор, владеело голяма част от земята, докъдето стигал погледът му. Короната му била толкова широка, че навсякъде около него царяла вечна нощ и всичко било изсъхнало.

            Жирафът навлязъл под сянката му и започнал да яде от листата, но му загорчали. Дълго вървял той, сам с нерадостни мисли, докато стигне до масивния ствол на баобаба, толкова широк, че въображението на физик – теоретик не можело да го обхване.

            “Да бях птица, щях да полетя до върха на дървото и да седна отгоре му. Да бях маймуна, щях да се покатеря до върха и да си хапвам от листата. Да бях човек, щях да го отсека и да го направя по – ниско от мен” – мислел той. - “Но аз не съм нито човек, нито маймуна, нито птица. Какво да сторя?” – Той се опрял с предните си крака на дънера на дървото се изпикал отгоре му, след което се обърнал и озлобен тръгнал по обратния път към дома.

            Жирафът се върнал у дома унил, яростен и тъжен. Спрял да посещава стадата си, престанал да говори с маймуните, само се разхождал из сивата пустош. Лъвовете и другите хищници започнали да го заобикалят по – отдалеч, малките нощни животинки бягали от копитата му. Животът му станал тъмен като настроенията му, спрял да мисли за женските и за дечицата, нищо не вълнувало гиганта на саваната.

            Времето отминавало в безвремие, сухият и дъждовният сезон се сменяли, без да ги усети, докато една нощ не пробляснала светкавица, висока като планина и ослепяваща очите, последвана от гръм. Гръм толкова велик, че се чул из цялата земя, макар да бил далеч на изток.

            “Изток? Да не би…” – Без да знае какво да мисли или чувства, жирафът препуснал с всички сили към Великото Дърво. Бягал дълго, а когато стигнал уморен и на края на силите си, слънцето вече изгрявало.

            Сянката я няма!” – Жирафът се взирал, но короната на великото дърво не закривала светлината, защото самата тя била разцепена на две от нея; разцепено било и дървото по средата на могъщия си ствол, чак до земята.

            Жирафът се приближил до разцепеното велико дърво. Задоволство и тъга се борели у него, докато гледал огромния ствол разцепен и опушен от огъня, загаснал във дъжда.

            Жирафът лесно се покатерил по допиращата се до земята корона и навел глава да отхапе едно листо, но съзрял, че така главата му е ниско.

            Аз съм най – високият във саваната. Ям листа от върховете на дърветата, които другите жирафи не могат да стигнат. Не е за мен това” – помислил си и се обърнал на запад, към дома.

            Върнал се отменен. Отменен от тревогите, от злобата, от ревността, от тъгата и яростта. Върнал се с мисълта за стадата си, за децата си, за кикотенето на маймуните в клоните и безсилния рев на мъжкарите от лъвския прайд.  Върнал се с мисълта за мравките, които масажирали устните му и за акациите, които пускали миризма като предупреждение, щом го зърнели. Върнал се при баобабите и вировете, при антилопите и биволите, при деня и при светлината.   Върнал се и бил щастлив.

вторник, 2 ноември 2010 г.

Шоколадово яйце

Шоколадово яйце

 

Прибрах се късно вечер.

Нямаше още седем часа, но през ноември нощта идва рано.

Дъждът през ноември също вали рано.

Когато и да вали.

Застанах пред входа си, потърсих ключовете в портмонето.

Нямаше ги.

Носех грозде на дъщеря си.

Не на лисицата.

Натиснах звънеца с фамилията на жена ми.

Тя подаде къдриците си от прозореца.

-         Къде са ти ключовете, мили? – Попита тя.

-         Не са ми ключовете мили. – Отвърнах аз.

-         За своите мили да се изкатериш, би ли? – Попита тя.

-         Вие сте моите мили, моите самовили – Отвърнах аз.

-         За вас бих изкатерил могили – Завърших мисълта аз.

Жена ми изчезна и къдриците с нея.

Във входа влезе съседът от последния етаж и задържа вратата за мен.

-         Не те ли пускат вече в твоя Едем? – Попита той.

-         Не, идват да ме срещнат даже – Отвърнах аз.

Повикахме асансьора.

Той слезна мълчалив и се разтвори като шоколадово яйце.

Вътре ме чакаха Диана и Ема както играчките от шоколадовото яйце чакат детето.

Не си играх с тях. Целунах ги.

Не бях дете.

 

 

 

събота, 30 октомври 2010 г.

Молитва

МОЛИТВА

 

            Събуди се по залез слънце. Опита се да стане от леглото и я жегна болка в гърдите. Облегна се на възглавницата и разкъса нощницата си. Кожата ѝ беше гладка.

            Притисна ръка до мястото, което я болеше и бавно се изправи. Огледа стаята. Беше чиста и подредена, дрехите ѝ бяха сгънати на стола. Отиде до прозореца и го разтвори широко. Последният лъч светлина погали кожата ѝ. Не го почувства. Загледа се в гората, издигнала клоните си почти до къщата ѝ. Мълчанието отвърна на погледа ѝ.

            Затвори прозореца шумно и отиде до огледалото. Дълго време се взира в него, но не откри това, което търсеше.

            Облече се. Не почувства нови болки. Тъмната, вечерна рокля прилепна по тялото ѝ, тя сложи шапката си с лилии и рози и заслиза по стълбите.

            В стаята за приеми всичко беше подредено. Облата орехова маса беше застлана с кремави покривки – бялото я дразнеше – свещи във високи стойки бяха наредени в две редици, в единия край бе сервирана вечерята.

            Столът с висок гръб бе изтеглен за нея.

            Седна, сложи кърпата на коленете си, протегна ръка към кристалната чаша. Вдигна я и се загледа в течността. Гледаше, но виждаше друго.

            Беше усмихнат. Винаги беше усмихнат, тя помнеше това. Първото цвете, което ѝ даде, поднесе с усмивка. Първият танц, на който я покани бе предложен с усмивка. С усмивка си взе и сбогом с нея.

            Беше ѝ трудно да се усмихва. Седеше, забравила за вечерята, забравила за питието в ръката и се ослушваше да чуе ударите на сърцето си.

            В стаята бе пълна тишина.

            Остави чашата без да отпие, стана от стола и се запъти към скрина. Най  - отгоре беше неговата снимка. Висок, красив и млад. Усмихваше се.

            Погали лицето на снимката и я върна обратно. Ръката ѝ не трепереше.

            Погледна прозореца. Все още бе тъмно, но тя усещаше, че времето ѝ изтича.

            Отиде до вратата в дъното на голямата стая и я отвори. Стаичката беше малка – слугинска с един прозорец – но вътре бе подреден олтар, украсен с рози и лилии. Олтарът беше празен.

            Роклята се свлече по раменете ѝ.

            Притисна ръка до гръдта си, заби нокти и задълба. Не я болеше. Никога не я болеше.

            Проби кожа и тъкан, стигна до сърцето и завъртя. Извади ръката си и го погледна. Беше съсухрено, свито, по – малко от юмрука ѝ. Не туптеше.

            Не я превърна ухапването му. Не я превърна кръвта му. Не я превърна и човешката кръв. Превърна я погледът му. Очите му, когато ѝ каза сбогом и си тръгна завинаги, след като ѝ бе дал дара си. Погледът му, който бе лишен от чувства. И усмивката му.

            Тогава сърцето ѝ умря.

Тя сложи сърцето си на олтара, коленичи и започна да се моли. Молеше му се да затупти отново. Молеше са да може да чувства отново. Молеше се тишината да спре.

 

неделя, 24 октомври 2010 г.

Миниатюри

МИНИАТЮРИ

I.

Предното колело на велосипеда се въртеше на пътя, а гарваните грачеха над останките на колата. Жътва беше.

 

II.

Поглед. Думи. Допир. Прегръдка. Нощ. Стенание .Светлина. Вик. Гърмеж. Под. Болка. Мрак.

 

 

III.

Жената се напъваше в родилния дом, но от нея излизаше само мрак.  На сутринта Слънцето не изгря.

 

 

IV.

Джон винаги беше смятал, че е по – добре да приключва с копането по светло.  Имаше още много роднини, за които да се погрижи.

 

 

V.

Първата чаша беше празна, втората наполовина, а третата - на две трети. Следите от нокти започваха от нея.

 

 

VI.

Първият сняг заваля над банановата горичка през юни.

 

 

VII.

Две очи се взираха в небето, държани от съсухрена ръка. 

 

 

VIII.

Люлката скърцаше на вятъра и почти заглушаваше трошенето на костите и ръмженето на кучетата.

 

 

IX.

Електронният будилник показваше 28:00 часа, а вятърът отвън свиреше полка. Телефонът иззвъня отново.

 

 

X.

Тик. Так. Тик  - так, тик - так. Тик  - так, тик – так, тик-так. Тик- так, тик-так, тик-так, тик-так. Тик.Тик.Тик…

 

 

XI.

Саксиите с цветя в стаята миришеха прекрасно и почти успяваха да скрият вонята на разложено. Никой не помръдваше.

 

 

XII.

Сънуваше, че пада. Отвори очи и вятърът заблъска в лицето му.

 

понеделник, 7 юни 2010 г.

Шепот

Когато бягам, вятърът тича с мене,
В безкрайните полета, позлатени,
След снопите, ожънати, червени,
Пред слънцето, пред утро с дъх солен
Към тихи езера, реки пенливи,
Към сините, самотни планини,
Раздиращи небето там на две.
Когато бягам, дишам леко,
а спра ли се, как стягат ме гърди,
а тръгна ли отново, ето
пак вятърът на мене тъй шепти.
Събуждам се, горите тихи,
Безмълвни, укорните клони,
Надвисват се над стъпкани треви,
Да стана аз не мога вече,
Тъй дълго тича с мене ти,
Върви по дирите ми, ветре,
Върви на близките шепти,
Докато ти говориш, аз не мълча…