Животът и Човекът.

Завихриха се бурни, гневни ветрове,
засвириха те тъжната си, страшна песен.
Останал сам, далеч от топли брегове,
стоеше мъж и гледаше последната си есен.

Живял бе дълго и добре.
Блестеше като слънце.
Но имаше ли миг, поне,
в който да обича?
Любов във малко зрънце,
на всекиго прилича.

Блестеше неговият лик,
ехтеше като гръм гласът му.
Силата му беше гневен вик,
от него криеше се и врагът му.

Врагове той имаше навред,
но бе изгубил своите приятели.
Трупове до него падаха безчет,
по бузите целуваха го зложелатели.

Живееше сам той в планината.
От силата и^ пиеше през ден.
Но слезеше ли после в низината,
пак връщаше се уморен.

Битки водил бе хиляда,
големи, кървави, злочести и зловещи.
Спечелил бе световна слава,
но изгаряше го тя като във адски пещи.

Тихо падаха пожълтели листа.
Прегъваха се от вятъра могъщи гори.
Тихо нашепваше на слуха му нощта :
предай се и легни; или изгори, умри!

Океанът спокоен бе и мълчалив.
Властен, могъщ и дълбок.
Изпиваше го мъжът с поглед див.
Див, пронизващ и жесток.

И пристъпваше с крачки твърди, към безкрайната мекота.
В океана покой би намерил, и истината вечна, и свобода.
Надигна се океанът и заляха мъжa вълна след вълна.
Прогледна човекът и в морското дъно не съзря онова.

“Търсенето ми приключи” – каза си той.
И отхвърли търсения, измамен покой.
“Животът е средство и цел тъй велика.
Смъртта лъже ме и при себе си ме вика. ”

“Ала аз избрах живота, диханието, борбата.
Отхвърлям от днес гордостта.
Открих най – сетне върха на планината.
Живее там, горе, мъдростта.”

Каза това и гръм разцепи небето.
Разтвори се надве океанът.
Човекът изчезна оттам,
И остави Бог сам.