понеделник, 29 декември 2008 г.

Странник

Една вечер дойде странник и потропа на вратата на къщата ни. Отворих му и поканих го да влезе, защото не бе ли казано “Да таиш гостоприемство в сърцето си, означава да обичаш себе си”?

Странник беше, от далечни земи. Говорът му бе странен, и дрехите странни, ала очите му бяха с цвета на моите очи и усмивката му беше като моята. Поканих го да седне на скромната ми трапеза, ала той отказа да приеме храната ми.

– Дошъл съм отвъд планините – започна той – за да потърся Предречения човек, който ще изкове съдбата на Света и ще разруши историята, ще заличи времето и ще разкъса настоящето, за да спаси бъдещето ни.

– Отдалече идваш, странниче. – Продумах аз, а сърцето ми биеше по – бързо отпреди. – Странно е твоето търсене, защото стари са Пророчествата, които възгласяват края на света, древни и отминали както отминали са древните хора, що са ги изрекли и написали.

– Стари са – съгласен беше той – и колкото по – стари стават, толкова по – сигурно е, че ще се сбъднат, защото написани са върху камък и запечатани с Истината, която не познава Времето.

– Камъкът може да стане на пясък, буквите могат да се заличат, а спомените да заглъхнат с отминаването на вековете. – Възразих треперещ от гняв аз и стиснах дланите си, за да не види странникът колко червени бяха станали.

– “Доде водата камъка отмие, додето огънят изтлее, додето въздухът праха развее, не ще погинат спомените вечни за отминалото утро, което вече е било .” – Произнесе Стиховете той.

Аз станах и отдръпнах се от него а мечът на стената засия. Протегнах длан, почти докоснах Острието на Света.

– Не знам защо изговори моите Слова. – Рекох аз на странника. – Ала не ще намериш онова, което търсиш, дори отвъд планините, защото Предреченият се роди и умря в един и същи ден и всичко, което остана след него е един меч и тези забравени древни, думи.

– И ти, странниче. – Рече ми той. – Ти стоиш в неговата къща и пазиш меча му, ала докога ще се преструваш на това, което не си?

– Аз съм странник, но в моята страна. – Отвърнах му. – А ти дошъл си от далечните земи.

– Дойдох за да подиря Спасение в Разрушението. – Рече ми той.

– Странниче, свали шапката си в моя дом – помолих го, защото не бе ли речено “Уважението е стълба към познанието и врата към сърцата човешки”?

Той само това и чакаше. Свали шапката си и погледна ме в очите, а аз отвърнах му и занемях.

Той, това бях Аз.

– Вдигни меча си и вземи коня ми, странниче – рече ми той – защото роден беше и умря, ала време е да се върнеш в света. Отвъд планините бъдещето лежи, а тук миналото чезне и загива.

Аз попитах го:

– А защо да яхвам коня си и меча да протегна, щом не следва ме войска? Нима ще се намерят хора отвъд, които да ме следват в победа и смърт?

– Всички тебе чакат, макар да заблуждават се с лъжи. – Рече ми той. – Защото ти си тяхната тайна мечта, която забранена им е от Лъжата, опасала Света като змия.

– Лъжа, захапала опашката си. – Промърморих аз и протегнах ръка към дръжката на меча, а тя легна като жива в дланта ми и острието засия по – силно от Слънцето навън.

– Казано е: “Ще дойде странник и на вратата черна ще почука и ще повика, онзи, който бе забравен, онзи който бе Предречен в Древността.” – Казах Аз и меча взех в ръка.

– Как искам този ден да дойде утре или след месец, ала повикан съм и идвам. – Рекох му. – Днес и Вчера ще отстъпят, когато дойде моето Утро.

И страникът остана в къщата, а онзи, който живееше в нея, яхна коня си и пресече границата между света на мъртвите и света на живите, и разсече Времето със сияещия си меч, а хората вървяха след него, защото само той знаеше тайния път на Спасението.

“И дойде Предречения на белия си кон, а мечът му блестеше като слънце. Той бе онзи, когото всички чакаха, за да ги поведе към гибел или победа”.

И отново Времето се завъртя, защото дори Блестящия меч не може да унищожи онова, когато движи Света, а може само да го съсече.

И отново се намерих, седнал на трапезата, забравил всичко и чаках странника да дойде и да почука на моята врата.

Наказан бях да спасявам и разрушавам доде се сменят вековете, а Мечът Блестящ бе моята древна и вечна съдба.

Няма коментари:

Публикуване на коментар