Кървавата Теодора I

КЪРВАВАТА ТЕОДОРА

(Епична Поема в Три Части)

ОТ

ЛЪЧЕЗАР ПЛАМЕНОВ ТОМОВ

I ЧАСТ

Чуйте о, хора, поемата за Принцесата живяла, някога по нашите земи. Страшно било името и^, дваж по – страшни – подвизите и ^ и триж по – страшна била самата тя.

Името и^ било Теодора....

Някога, в далечни от нашите времена, тук живеело племето на валхуните. Велик народ били те – войнствен и страшен на бойното поле, смел и безрасъден във всяко свое действие. Цивилизовани били те и от столетия короната се предавала в едно – единствено семейство – родът – глава или родът – баща, както го наричали те. Живеел царският род в неземни, несънувани палати от мрамор и злато, с копринени драперии, с мозайки със страховити и вълнуващи бойни сцени, направени от разноцветен кехлибар, донесен отвъд Великото Море; с прозорци от рисувано стъкло, които внасяли светлина и огрявали белия мрамор, червената мед, и златото засиявало в своето великолепие, засенчвано единствено от блясъка на сапфирите и смарагдите. Денем стаите се огласяли от детския смях на двамата синове на владетеля на валхуните – смели и палави момчета, играещи си с мечове и лъкове. Единственото, което липсвало на владетеля и неговата любяща жена било едно момиченце, което да разведри душите им, и да изпълни със смеха си градините с цветя, които царицата на валхуните толкова обичала.

Владетелят видял тъгата на любимата в нейните очи и се заклел да потърси помощта на боговете, за да я дари с жадуваното от нея дете. Дори синовете им не можели да потушат пламъка на страданието в нея, когато тя гледала празните цветни градини от прозореца си. Безкрайните, полюшващи се на вятър цветове я натъжавали още повече и сълзите неканени идвали и изпълвали очите и^.

Един ден владетелят на валхуните дочул, че в една далечна страна има храм на Върховния Бог, в който жреците изпълнявали желанията на молителите срещу цената, която били склонни да платят. Царят сбрал еленовата си гвардия – най – могъщите конници на неговата страна, прочута с безмилостнте си воини, които яздели вятъра, и потеглили на път за далечната страна. През много страни минали и не всички ги пускали драговолно, затова водели много битки по пътя си и разкъсвали армиите, които се противопоставяли на пътя им. Великите воини, и техните коне, обрамчени с еленови рога си пробивали път сякаш били обикнали смъртта и приели я като тяхна майка, защото всички знаели за великата тъга на царския дом и обичали своята царица, която показала им покоя и тихата радост на мира и своя цар, който водел ги във битка и показвал им горчиво – сладкия вкус на победата, извоювана и платена с кръв.

След много битки това Велико Пътуване, както било наречено по – късно и което само достойно е за поема, най – после свършило. Владетелят на валхуните прекрачил през каменните стъпала на Големия храм на Великия Бог, който виждал всичко и комуто била подвластна бурята. Той коленичил пред статуята на бога и свалил шлема си, който разкрил лицето му, за да види Онзи, че идва с чест. Той разказал за молбата си на главния жрец и му било отвърнато:

– Цената на твоето желание е кръв. Три пъти с кръв трябва да бъде платено – с твоята кръв и с кръвта на народа ти. Веднъж за това, което е било, веднъж за това, което е и още веднъж за това, което иде. Приемаш ли цената, Царю?

Владетелят на валхуните излязъл пред храма и повторил думите на жреца пред своите еленови бойци. Всички паднали на колене пред него и порязали лявата си ръка с бойния си нож и повторили като един:

– Живеем твоя живот, Владетелю, умираме с твоята смърт. Твоята чест е и наша чест, твоята болка е и наша болка, твоята скръб е и наша скръб. Кръвта си дадохме веднъж в оброк към теб, кръвта си даваме втори път в оброк към това, което трябва да бъде. Води ни в Смъртта, Владетелю на Валхуните и нека тя ни прибере, ако ти изменим.

Клетвата била древна, но силна и Владетелят влязъл в храма и рекъл:

– Приемам.

– Подайте ми меча, Царю. – Рекъл му жрецът. Царят му го дал, жрецът го хванал и казал:

– Пролейте кръвта си, царю.

Владетелят кимнал замислено.

– Знаех, че пътят ми ще свърши тук, в мига, в който реших да тръгна. Животът може да се заплати само с живот. – Казал той древната поговорка.

– Животът може да се заплати само с живот. – Повторил Жрецът.

Владетелят на валхуните забил ножа в ръката си и кръвта му – топла, гъста и и червена потекла като водопад над меча му и върху меча му, помазвайки го със свещеното миро на живота.

Докато кръвта му изтичала над меча, Владетелят се провикнал колкото му глас държи:

– Синове мои, върнете се при царицата си и пазете дъщеря ми, която ще се роди с цената на честта си. И донесете волята ми: Теодора ще е името и^ – Дар от Боговете, защото дар е тя за народа ми от Бога на този храм, Бога на всичко живо, Онзи, който властва над бурята. Помнете и предайте и^ последните ми думи:

– Животът може да се заплати само с живот. – Извикал той с последни сили и паднал над меча си, мъртъв.

Синовете на Владетеля, еленовите бойци, взели меча му и препуснали през всички страни обратно по пътя си. Много битки водели те и много армии съкрушили, за да стигнат у дома и настроили народите срещу себе си, ала те мислели само за това, как новината ще порази царицата им.

Месеци минали, докато Синовете на Владетеля стигнат до палатите на Царицата, но когато дошли, те разбрали че е бременна. Бременна от последната им нощ с Царя, преди да тръгне на дългото си пътешествие.

Царицата приела Меча на Владетеля от ръцете им, защото символ бил на властта му над Валхуните, ала тях прогонила, защото ги обвинила, че са оставили съпруга и^ да умре и не слушала ги в дълбоката си скръб.

Тръгнали си Синовете на Владетеля, еленовите бойци, изчезнали като дим и мъгла от могъщата държава на валхуните и се заклели никога повече да не познаят мир, докато не възвърнат честта си.

А страните, обкръжаващи Валхуните с пръстен започнали да градят своите съюзи срещу тях, защото разгневил ги походът на Владетеля, който минал през тях с огън и меч, за да достигне до храма на Великия Бог в далечната страна.

Дванадесет години градяли те своите съюзи и после нападнали.