Кървавата Теодора II

II ЧАСТ

Минали дванадесет щастливи години за валхуните. Малката Теодора растяла весела и усмихната девойка с тъмни коси като изпредена коприна и очи, дълбоки като езера, пълни с гъста, черна кръв.

Теодора обичала градините на царските палати. Тя лудувала в тях с по – малкия от двамата си батковци, най – любимото и^ същество на целия свят. Тя обичала дивите цветя и поляните, старият разкривен дъб в едно от кътчетата на дивата градина, чиито клони често я приютявали, когато имала мъка. Всяко кътче от царските градини сякаш било част от нейната душа.

Дванадесет години майка и^ била щастлива както никога досега. Дори тъгата по непрежалимия и^ съпруг не можела да надвие над радостта, с която тя слушала смеха на дъщеря си, играеща си в градините.

Дванадесет години народът и^ бил щастлив, защото мирни били те за валхуните – сякаш раждането на царската дъщеря благословило всички тях. Тедора наистина била Дар от боговете за валхуните, както предрекъл Владетелят.

На дванадесетата година, месец след деня на рождението на Теодора, съюзът на страните, граничещи с Валхуните, ударил.

Дълга и кървава била тази война. По – големият брат на Теодора загинал в сражение, спасявайки с тялото си Владетелката, която излязла да предвожда войските им и любимецът на Теодора скоро го заместил, като вдигнал меча на Владетеля. Месеци траели битките. Четта на войските на съюзените страни била неизброима – пълчища пехотинци понесли арбалети и копия, карали хълмовете на страната на Валхуните да почернеят от тях, ала силна била валхунската конница и бърза като вятъра. Удряла ту на едно място ту на друго и побягвала без никой да може да я настигне. Месеци отминали, месеци на битки, в които били превзимани не един и два града на валхуните. Мъже, жени и деца падали под боздуганите и секирите на нашествениците, които палели всичко след себе си, отвличали младите жени и посичали децата им, за да прекършат валхунския род. Огън пламтял в сърцата на градовете, виното и кръвта потичали по улиците и се смесвали, преди да закипят под яростния гнет на пламъците.

Всичко изглеждало изгубено, когато съюзените войски на съседните държави проникнали в столицата на Валхуните и достигнали на две хиляди крачки от царските палати, ала тогава по – младият син на Владетеля, любимецът на Теодора повел отчаян щурм. Голямо било геройството му, защото сам той бил начело на атаката, която отблъс-нала и прекършила завоевателните войски. Те побягнали презглава, а той ги преследвал и избивал заедно с войските си, начело на които била гвардията на Владетелката. Преследвали ги той десетки хиляди крачки отвъд последния дом в столицата и части от разбитите войски на валхуните се увличали след него и на свой ред преследвали завоевателите. Войските на валхуните, начело с младия наследник на Владетеля спрели, едва когато достигнали до укрепените лагери на нашествениците, които нямало как да превземат с леката си и бърза като вятъра конница.

Тържествено влезли войските на младия Владетел в столицата, защото битката го провъзгласила за такъв според древния обичай на валхуните. Тържествено влезнали и посрещнати били с цветя от все още живите, докато конете крачели леко през труповете на войници, жени и деца, паднали посечени в гръб от нашествениците.

– Сестро, Велика Битка беше и Велика Победа ни донесе тя! – Втурнал се младият Владетел към Теодора и свалил ризницата си, за да я вземе в прегръдките си. Завъртял я той във въздуха като перце, а тя се смеела радостна, защото виждала го жив сред мечтаните на сърцето и^ градини.

Погледнали я сините му очи и тя разрошила светлите му коси, ала ръката и^ замръзнала, когато видяла болка в тях. Появила се изведнъж, тя изпълнила ведрите кладенци на душата му и той коленичил с нея в ръце, и паднал върху нея, а тя видяла перата на стърчащата от гърба му стрела. Тялото на стрелата било позлатено. Теодора забелязала нечий тъмен силует, който бягал от градината и^, ала тя не можела да мисли за него, защото държала труп в ръцете си. Любящият и^, брат, този когото тя обичала повече от всичко на света, повече от себе си, той бил мъртъв с кръв, обагрила устните му.

Надигнал се вой в градините на сърцето, вой яростен и безумен, яростен в тъгата си и безумен в омразата си. Когато воят, оповестяващ края на едно изгубено бъдеще и началото на едно намерено отмъщение секнал, Теодора била различна. Била се променила от корена си. Мекото в нея изчезнало, оголена оставала твърдостта и^ на жена от народа на Валхуните, на една от рода – баща, носеща кръвта на първия валхун, онзи, който договорил съдбата на рода и^ с боговете. Дълго време Теодора държала главата на младия Владетел в ръцете си и милвала златните му коси, така рядко срещани сред народа и^. Те били смятани за добра поличба от валхуните. Дълго стояла и взирала се безутешно в очите му, докато те не помръкнали съвсем, изгубили живота му завинаги. Тя надигнала очи и погледнала към меча му, а очите и^ вещаели кръв в смъртоносния си блясък. Тя надигнала меча му, извадила стрелата от тялото на брат си и обърнала го по гръб, след което потопила меча на Владетеля в кръвта му и така помазан бил втори път както предрекли жреците на Великия Бог.

– Животът може да се заплати само с живот. – Изрекла Теодора на глас. – Животът на брат ми може да се заплати само с живота на убийците му. –Извикала красива в яростта си тя. – Живот за живот, кръв за кръв, огън за огън! Прошепнала тя над меча в древната клетва на вечното отмъщение. Изправила се тя и надигнала меча, а той засиял с червения отблясък на кръвта, която не можела да засъхне на това острие.

И взела със себе си позлатената стрела, чиито връх пронизал сърцето на брат и^. Върхът бил златен, с формата на главата на могъщ шаран, разтворил устата си.

И тръгнала по пътеката на воина Теодора, която по – късно щяла да стане известна като Кървавата. Тръгнала за мъст. За мъст и справедливост.

Защото Животът може бъде заплатен само с Живот.